Джек Макдевитт - Машините на Бога

Подводницата беше проектирана за дълбоки води и сензорите му даваха добър обхват само когато беше на гребена на някоя вълна. Но това се случваше достатъчно често, за да вижда всичко, което му се изпречваше.

Носеше се напред и мислеше за по-доброто време, което щеше да дойде. След известно време чу как совалката се връща, а няколко минути по-късно сензорите издадоха по-продължителен звук от обикновеното на нивото на повърхността. Обхватът беше двайсет и два километра. Намаляваше много бързо.

— Анди?

— Да, Томи.

— Виждам я. Приблизителна скорост около петстотин.

Прилича просто на много дълга вълна.

— Благодаря, Том. Спускай се.

— Разбрано. — Но остана на повърхността. Вълната не изглеждаше опасна. Беше виждал и по-големи по крайбрежието на Каролина. Направи маневра, така че подводницата застана директно срещу вълната, и продължи бавно напред.

Синята линия на екраните му порасна.

Над главата му беззвучно проблесна светкавица.

Той включи прожекторите, но не можеше да види нищо освен дъжд. Предницата внезапно се вдигна и той полетя нагоре. За един бездиханен момент му се стори, че ще се обърне. Подводницата се люшна, после се уравновеси и отново заплува в спокойна вода.

— Спокойно — каза той на глас.

— Виж я само тая мръсница — измърмори Карсън.

Вълната се носеше тихо и грациозно в нощта. На фона на светлините им изглеждаше черна, чиста и елегантна.

— Забавя ход — каза Хъч. — Вече е под четиристотин. — Освен това се и разпространяваше все повече: още си беше монолитен фронт без гребен, но беше започнала да се разгръща. Да расте.

— Плитка вода, Хъч. — И двамата гледаха мониторите с данните. — Губят много от скоростта си, когато приближат бряг. Да благодарим на Бога за малките радости.

— Франк, на каква дълбочина е Сийпойнт?

— По време на прилив, какъвто в момента наближава, е на тринайсет метра. Това би трябвало да е достатъчно.

Карсън докладва на Анди.

Совалката се носеше пред вълната, близо до водата, та измерването да е по-точно.

— Сетих се за нещо — каза Хъч.

— Какво?

— Маймуните. Нощем стоят ли на брега?

— Те и сами ще се оправят, Хъч. Не стоят на брега. Обикновено. Някои от време на време слизат, след като се стъмни, за да гледат морето. Преди години правихме проучване и тази беше една от най-интересните им характеристики.

На монитора се появиха Кулите.

Зад тях вълната изглеждаше като шепот, едва доловим сред рева на морето.

Минаха над Кулите. Прилив нямаше и Хъч се сети, че големите вълни правят точно така — изсмукват цялата вода от крайбрежието и след това я връщат.

Вълната се надигна, извиси се и навлезе в плитчините. Не се разбиваше; по-скоро изглеждаше сякаш морето се навива, тъмно, проблясващо и гладко като мрамор, и връхлита върху Кулите и каменистото крайбрежие зад тях.

Сийпойнт. Сряда; 03:20 ч.

Радио-лазерните съобщения се предаваха до Сийпойнт посредством комуникаторен пакет, монтиран на шамандура, която се носеше на повърхността точно над морските куполи. В момента тя напредваше към приближаващата се вълна на мониторите на совалката. Образите от мониторите се предаваха на единайсет други, разположени на пет различни места. Но този, който беше приковал вниманието на всички, се намираше на главното място за влизане под вода — една стая със значителни размери с голям басейн по средата. Това беше стаята, през която в морето можеше да се пренася тежко оборудване. При сегашните обстоятелства имаше предимството, че в нея няма незакрепени неща, никакви шкафове, нищо, което да може да нарани някого. Нещо повече, басейнът беше обграден с перила, за които можеха да се хванат, ако се наложи. Бяха спорили дълго дали няма да е по-сигурно, ако седнат на столове, опрени на стените, които щяха да посрещнат връхлитащата вълна. Но чувството, че може да се наложи всички да излязат бързо, победи всичките им аргументи.

Бяха затворили вратите на басейна откъм морето, след като бяха проверили дали и най-слабият (предполагаше се, че това е Маги Туфу, която се беше ядосала на това) може да ги отвори с голи ръце.

И тогава атмосферата стана почти като на пикник. На екраните приближаващата вълна изглеждаше толкова незначителна, че никой не можеше да я приеме на сериозно. Мъжете се правеха на отегчени, жените си приказваха и се смееха.

Въпреки това Ричард знаеше, че нито отегчението, нито смехът са истински. Самият той беше напрегнат и нервен, макар че крачеше сред тях и неумело се опитваше да пуска ободряващи шеги. А когато беше необходимо, ги окуражаваше за неща, в които сам не вярваше.