Джек Макдевитт - Машините на Бога

Той взе едно, чукна го лекичко и го приближи до камерата. Върху камъчето имаше голямо петно.

Маги не каза нищо няколко секунди, после гласът й прозвуча съвсем тихо:

— По дяволите, Джордж, мисля, че току-що си намерил печатарска преса!

— Ами добре — отвърна Джордж.

— Да. — Тонът й издаваше екстаз и той я чу как плесна с ръце. — Покажи ми рамката… По-близо! — Май има някаква система на подреждане. Пълна е с шрифт.

— На какъв език? — попита Анди. — Можеш ли да кажеш отсега?

— Не още. Но може да успеем да възстановим доста голяма част от него. — Той чуваше тежкото, й дишане. — Може би сме ударили джакпота.

— Какво искаш да кажеш?

— На място като това вероятно има молитви по на няколко езика. Може би тъкмо това ще е каквото търсим. Джордж, издърпай го навън.

Хенри беше задрямал в общото помещение, когато комуникаторът му иззвъня. Той се разбуди веднага. През последните дни живееше с постоянното чувство, че ще се случи някакво нещастие. Знаеше, че нарушава мерките за безопасност, че рискува живота на хората си, че рискува и кариерата си. Това не беше хубаво, но той знаеше, че историята го гледа. Нямаше време да бъде предпазлив.

— Какво има, Анди?

— Обаждат се от станцията на „Козмик“. Ще слушаш ли, или сам ще говориш?

— Зает съм — каза той. — Ти ще говориш. Ако трябва, кажи им, че ще се консултираш с мен и ще им отговориш. И още нещо, Анди.

— Да?

— Не ги изнервяй, ясно? — Идвам. — Той се отърси и от последните остатъци от съня, стана и тръгна уморено към отдел „Операции“.

Хенри обичаше Куракуа. Обичаше спокойните й планински вериги и дългите й лъкатушещи реки, обширните й безлюдни пространства и запустелите градове. Древните стени и кули се издигаха сред гъсти гори, граничеха с обширни равнини, обгръщаха пристанищата. По-голямата част от по-новите развалини си бяха в доста добра форма: човек просто не можеше да се разхожда сред тях и да не си мисли, че прашните фонтани отново ще заработят някой ден, лампите ще светнат, а улиците ще се изпълнят с движение. По незабравимите думи на Ричард Уолд Куракуа беше място „на брега на времето“.

Той беше изкарал тук шестнайсет години, тук се беше оженил за две от съпругите си, с едната на върха на Златната звезда в Еския. Беше се връщал на Земята само когато се беше налагало, за да се кара за отпусканите средства или да се разправя с онези, които се опитваха да му наложат какво е важно и какво не. Той не беше от археолозите, които работеха само в кабинетите си, а изследовател, човек, който обича да се занимава и с последните подробности на занаята си. Не беше гениален като Ричард. Но беше стабилен. Методичен. Компетентен.

Анди го очакваше и щом той влезе, включи на приемащ режим.

— Тук Храмът. Давайте от „Козмик“.

Мониторът просветна и на него се появи образът на Харви Сил.

— Доктор Джейкъби, моля. Директорката Тръскот иска да говори с него.

— Доктор Джейкъби не е тук. Директорката Тръскот може да разговаря с мен, ако желае. Ще се радвам да предам съобщението й. Или, ако предпочитате, мога да кажа на доктор Джейкъби да се обади по-късно.

— О, за бога. — Мелани Тръскот смени Сил. — Нямаме време за бюрократични глупости, млада госпожице. — Тя направи пауза и вдигна поглед някъде над Анди, сякаш оглеждаше стаята. — Хенри, знам, че си там. Моля те, трябва да поговорим. Много е спешно.

Хенри въздъхна и се приближи, за да застане пред екрана.

— Здравей, Мелани — каза той изморено. — Какъв е проблемът?

— Злополука.

Хенри хвърли бърз поглед към Анди.

— Какво се е случило? От помощ ли имате нужда?

— Не. Но вие може да се окажете застрашени.

— Какво искаш да кажеш?

— Изгубихме контрол над една от „снежните топки“. Един въртящ се в орбита леден къс. Падна в Яката преди три минути.

Той едва потисна гнева си.

— Къде?

— Приблизително на хиляда и шестстотин километра южно от вас. На седемдесет и две точка пет южно и сто и петнайсет точка две западно.

Анди извика на екрана карта на района и отбеляза мястото.

— Образувало се е цунами — каза Тръскот.

— Мелани, ти си кучка.

— Съжалявам, че мислиш така, Хенри. Но в момента това не е най-важната тема.

— Колко е голяма вълната?

— Още не сме я измерили.

— Моля те, осведоми ме, когато го направите.

— Обещавам. И, Хенри, съжалявам за това… Ако можем да помогнем с нещо…

— Можете, разбира се. Край от Храма. — Той прекъсна връзката. — Ще трябва да евакуираме всички. С каква скорост пътуват приливните вълни?