Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Виждал съм и по-страшни на остров Амити — каза той на Линда Томас. Беше лъжа, разбира се, но и двамата се почувстваха по-добре.

Оставаха още няколко минути, когато се отчете и подводницата.

— Тук няма никакви проблеми — докладва Томи. Не можа да устои да не се похвали, че се е движил по гребена на вълната. Щом подводницата беше оцеляла, вълната не можеше да е чак толкова опасна.

Всички я следяха на екрана. Образът беше в стандартното нюансирано синьо на нощната светлина, звуков сигнал нямаше. Може би така беше по-добре.

Един по един всички заеха местата си до перилата, завързаха се за него с колани и кабели, задействаха енергийните си шлемове и започнаха да дишат с кислородните си апарати. Ричард гледаше как вълната закрива небето. Някой, май беше Анди, забеляза, че нивото на водата около Кулите е спаднало.

Вълната подхвана последния си километър. По гребена й се появи бяла пяна.

Усещаха приближаването й по треперенето на парапета. Хванаха се здраво един за друг, коленичиха и сграбчиха перилата. И изведнъж всичко се разлюля, светлините и екраните премигнаха и угаснаха. Гласът на звяра изпълни нощта и басейнът избухна като гейзер.

Някой изпищя, чуха се псувни. Вторият удар беше тежък, като стоварен от гигантски чук.

Повлечен от водата, Ричард си удари ребрата в парапета. До него Линда изкрещя от болка. Три се откъсна от ремъците и водата го отнесе.

Но никой не пострада тежко. Разтърсванията продължиха с намаляваща сила още няколко минути, после светлините се включиха отново. Всички бяха изненадани, че вълната се е оказала толкова свирепа, но и облекчени, че няма пострадали тежко. Разсмяха се. Нервен, насилен смях. А Хенри пусна перилата и вдигна победоносно палец.

— Дами и господа — каза той, — честито.

Фрагмент от Нотически часове

Превод Маргарет Туфу

На борда на „Алфа“. Сряда; 06:10 ч.

В рамките на един час върху Храма се стовариха три морски вълни. Първата отнесе задната стена, откърти покрива и разруши колонадата; втората, която всъщност беше най-силна, унищожи две от кулите и погреба Долния храм; а третата откърти куполите на Сийпойнт и ги отнесе на два километра навътре в сушата. Няколко зони с жилища и един център за холографски изображения си отидоха с тях. Може би най-лошото от всичко беше (тъй като Храмът и Кулите така или иначе изживяваха последните си дни), че цяла лавина от пясък и натрошени скали блокира шахтите и коридорите из целите разкопки. Военният параклис изчезна сред развалините.

Но не бяха дали нито една човешка жертва, така че Карл Пикенс просто изрази общото мнение, когато каза, че може би е по-добре да приемат намека и да изоставят всякакви действия.

Хъч, която слушаше от совалката, беше съгласна. Двамата с Карсън тъкмо се прибираха. Морето беше развълнувано, но повече цунамита нямаше да има. Карсън беше ядосан и тъжен. По линията за свръзка гласът на Хенри беше прозвучал унило, сякаш вече нищо нямаше значение.

Плаващият кей, разбира се, беше изчезнал. А от Кулите бе останала само една.

Посланието на Мелани Тръскот беше получено.

Арт Гибс и Джордж Хакет ги посрещнаха с подводницата, така че прекараха целия следващ час в прехвърляне на товара. Без кея задачата беше много по-трудна. Изпуснаха един контейнер и го гледаха как бавно потъва, докато изчезна от погледа им. Разбира се, не беше невъзможно да го извадят, но нямаха време да се занимават с това. Като цяло работата вървеше бавно и тромаво.

На Хъч й харесваше как Джордж се обърква, когато го заговори. От друга страна, сред мрачното настроение на хората на Хенри само той беше успял да запази някакво чувство за хумор.

— Прави каквото можеш — каза той — и да не ти пука за останалото. Няма смисъл да хващаш язва от неща, които не зависят от теб.

Но имаше моменти, когато и той се въсеше, и най-накрая призна, че му се искало нещата да не свършат така.

— Винаги ще се чудим какво е останало там долу — каза той. — Тези хора са живели тук хиляди години. Жалко, че просто трябва да ги погребем.