Джек Макдевитт - Машините на Бога

Имаше добри очи — тъмни и своенравни, но изглеждаше уморен. Тя виждаше, че му е приятно да стои при него. Изглеждаше по-млад, отколкото беше предположила в началото: по челото му нямаше нито една бръчка, а в поведението му се долавяше някаква натраплива невинност. Беше красив, както са красиви само младите мъже. Но очите и усмивката му придаваха още нещо.

— Опасно ли е тук? — попита тя.

Коридорът май му беше тесен. Той промени позата си, за да се чувства малко по-добре.

— При нормални условия бихме отделили доста време, за да укрепим всичко, но сега много бързаме. Нарушаваме всякакви правила дори само с това, че сме тук. Ако нещо тръгне да се срутва, може да има жертви. — Той се свъси. — А отговорността е моя.

— Твоя?

— Да.

— Ами тогава нареди да тръгваме.

— Не е толкова лесно. Може би наистина трябва да го направя, но… Но Хенри е отчаян.

Еди Джулиана нямаше време за губене.

— Първо червените етикети — каза той. Хъч огледа натрупаните сандъци — повечето бяха празни, дългите редици артефакти: глинени съдове, инструменти, машини, големи късове камък с издълбани по тях символи. Някои сандъци бяха запечатани и на тях имаше етикети: червени, жълти или сини.

— Добре — каза тя, без да е съвсем наясно какво трябва да прави с тези с червените етикети.

Еди се движеше из склада като заек при пожар. Приклякаше зад щайгите, даваше енергични нареждания по комуникатора си и търчеше насам-натам да проверява нещата по списъка си.

Спря се и се вторачи в Хъч.

— Дошла си да помагаш, нали?

Хъч въздъхна.

— Кажи ми какво искаш да свърша.

Той беше кльощав, с червена коса и писклив глас. Изглеждаше възбуден от събитията повече от всички. Хъч така и не го видя да се усмихне, да се отпусне. Правеше й впечатление на един от онези нещастници, които виждат във всичко само лошата страна. Беше млад, но тя не можеше да си го представи да се зарадва истински на нещо.

— Подводницата чака — каза той. — До вратата има една натоварена количка. Вземи я. Карсън ще я разтовари, а ти се върни. Трябваш ми тук.

— Добре.

— Ти наистина си дошла с „Винк“, нали?

— Да.

— Това е добре. Не им повярвах, че няма да си изменят решението и да изпратят нещо съвсем малко за евакуацията, за да спестят пари.

Тя огледа редиците с артефакти.

— Това всичко ли е?

— Има още три склада. Претъпкани.

— Добре — каза тя. — Място имаме много. Но не съм сигурна, че ще има достатъчно време.

— Мислиш, че не знам ли? — Той се вгледа мрачно в един корозирал цилиндър. — Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Радиоприемник на десет хиляди години. — Пръстите му минаха над радиото, но без да го докосват. — Това е кутията. Колоната е тук. Вакуумните тръби се отзад. Бил е поставен върху масичка. — Кафявите му воднисти очи се вторачиха в нея. — Безценно е. — Той въздъхна скръбно, като човек, изправил се лице в лице с пълната глупост. — Тези сандъци са пълни с подобни артефакти. Моля те, много внимавай с тях.

Хъч реши да не се обижда и след като откара количката до носа на подводницата и я предаде на Карсън и на един мускулест студент, който се казваше Томи Лофъри — и чу мнението на Карсън, че Еди не е наред — се върна долу и каза:

— В подводницата има място за още два пъти по толкова.

— А твоята совалка колко може да побере?

— Два пъти повече от подводницата.

— А нашата ще побере наполовина. — Той се огледа притеснено. — Ще трябва да направим няколко курса. Надявах се, че при теб ще може да се натовари много повече.

— Съжалявам.

Няколко купчини дъсчици с надписи върху една от масите спряха погледа й. Бяха покрити с някакви символи.

— Можем ли да ги разчетем? — попита тя.

— Не — отвърна той.

— Колко са стари?

— Шест хиляди години. Това са талисмани за късмет. Направени са от смес от животинска мас и глина, след което са изпечени. Както виждаш, доста са издръжливи.

На Хъч й се прищя да помоли за един сувенир, но това беше в разрез с правилата, а Еди изглеждаше като човек, който приема правилата много сериозно.

— А това? — Тя посочи една сива керамична статуетка, която изобразяваше двукрако сухоземно животно, подобно на бъчва, нещо като Буда с бивни. Имаше огромни кръгли очи и сплескани уши, прилепени до черепа като на слон. Тялото беше доста очукано.

Еди й хвърли яден поглед — как така не разбира колко малко време имат! Но пък си беше и вярно, че обича да говори за артефактите си.

— Приблизително на осемстотин години. — Предметът беше изработен много изкусно. — Собственикът му вероятно е бил някой от последните свещеници. — По острите му черти премина сянка. — Помисли си само: Храмът, или някаква негова разновидност, е бил тук от незапомнени времена. Но някъде към края на четиринайсети век са го затворили. Заключили портите и изгасили лампите. Можеш ли да си представиш какво е означавало това за последното поколение свещеници? — Вентилаторите жужаха зад тях. Еди се беше вторачил в статуетката. — Това не е свещен предмет. Имал е някаква лична стойност. Намерихме няколко подобни. Този специално до главния олтар.