Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Потискащо е — каза тя. — Всички се занимават прекалено много със смъртта, не е ли така? — Мотивите на преходността присъстваха много силно във всички култури, които познаваше, независимо дали бяха земни, или не.

— Ще се окаже — продължи Ричард, — че всички важни неща се споделят от цялата вселена. Поради тази причина никога няма да има истински „извънземни“.

Тя помълча малко, после попита:

— Това е на колко, на две хиляди години? — Имаше предвид колонадата.

— Някъде толкова.

— Защо е имало два храма?

— Какво искаш да кажеш?

— Нотическите кули. Те също са били място за поклонение, нали? Дали всичко това е било част от един и същи комплекс?

— Едва ли, Хъч. Но всъщност засега не знаем много. — Той посочи един мрачен вход. — Натам сме.

Тя го последва навътре. Маркиращи пътя светлини проблясваха в мътната вода — червени и зелени, тъмножълти и сини. Двамата включиха фенерчетата на китките си.

— Дали Храмът и Кулите са принадлежали на една и съща религия?

— Да. В смисъл, че и двете са признавали едно всемогъщо божество.

— Тук няма пантеони.

— Няма. Но не забравяй, че не се срещаме с тези народи в началото на историята им. Културите, до които можем да се докоснем, вече се били схванали същината на единството на природата. Нито една съвкупност от богове не може да надживее подобно познание.

— Ако добре съм разбрала Франк, тук някъде има древна електроцентрала.

— „Някъде“ е най-подходящата дума. Те не знаят къде точно. Хенри е открил части и парчета от генератори, контролни табла и проводници из целия район. Може би знаеш, че това място е било пресечната точка на няколко пътя няколко хиляди години. Единият е идвал от вътрешността и се е свързвал с един главен път по крайбрежието точно където се намираме сега.

— Да — каза тя, — видях.

— Преди да стане главен път, там е имало река. По онова време трябва да е бил по в ниското, отколкото е сега. Та реката се е вливала в морето, а електроцентралата трябва да е била построена някъде по бреговете й. Но това е било преди много време. Двайсет и пет хиляди години. А може и повече. — Тонът му се промени едва доловимо. Тя знаеше как работи мозъкът му, знаеше, че усеща присъствието на миналото, гледа в него, вижда древната река, представя си крайморски град, осветен от електрически лампи… Бяха спрели до един алков. — Тук — каза той, — виж това. — И вдигна фенера си към стената.

В нея се вторачи каменно лице. Беше дълго — от темето на крокодила до основата на челюстите му, — колкото беше висока Хъч. Беше се вторачило покрай нея, някъде над рамото й, сякаш гледаше някой, който си тръгва.

Очите бяха разположени в дълбоки кухини под ясно очертаните вежди. Муцуната и устата бяха широки; черепът беше плосък, широк и гладък. Върху челюстите стърчаха туфички козина. Съществото излъчваше тъга, съзерцание, може би съжаление.

— Съвсем пасва на всичко — каза Хъч. — Потискащо е.

— Хъч, това е реакция на турист.

— Кой е това? Знаем ли?

— Да. Бог.

— Не е същият като този в Долния храм.

— Не. Това е мъжкият вариант. Но се е появил хиляда години по-късно.

— Универсалните божества…

— Какво?

— … май никога не се усмихват. В нито една култура. Какъв е смисълът да си всесилен, ако не се наслаждаваш на това?

Той стисна рамото й.

— Ти наистина си гледаш на нещата от твой си ъгъл.

Спуснаха се на приземното ниво, като последваха една линия от зелени лампи.

— Какво се е случило с индустриализираното общество? — попита тя. — Онова с електроцентралата?

— Свършил му е бензинът. Буквално. Изразходвали са природните си горива. И не са създали други, с които да ги заменят.

— Не са имали атома.

— Не, вероятно никога не са се и опитали. Може би трябва да използваш много тесен промеждутък от време, за да го направиш: вече не можеш да задвижваш двигателите си и съответно ти е необходимо някакво голямо, организирано събитие. Може би трябва да провокираш голяма война в най-подходящия момент. — Той се замисли. — На Нок също не са успели.

Все още се намираха в централния кораб на Храма. Покривът спираше пътя на светлината и вътре беше тъмно, въпреки маркиращите светлини. От време на време до тях се докосваха морски създания.

— Ужасно е да се загуби всичко това — каза Ричард.

Спираха се периодично пред издълбаните символи. Цели стени бяха покрити с тях.

— Мислим, че това са някакви истории — каза Ричард. — Така или иначе, всичко е превърнато в холограми. В крайна сметка ще успеем да ги разчетем. А тук се намира това, което търсехме.