Джек Макдевитт - Машините на Бога

Тя също плисна малко вода по себе си. Не й се щеше обаче да сподели закуската му.

Изведнъж остър крясък разби спокойната картина и ехото проехтя в скалите. Съществата за миг замръзнаха — а после се почна голямото тичане. Навътре по сушата, към дефилето. Няколко забраха малките пред себе си. Един възрастен се строполи. Хъч не можеше да разбере какво става с него; но той се давеше в съвсем плитката вода, а крайниците му се гърчеха и извиваха.

Тя вдигна ръка, за да закрие очите си от слънцето. И усети нечие присъствие до лявото си рамо.

Едно око.

Зелено и безизразно. Беше прикрепено на стълбче.

Сърцето й замря. Не можеше нито да си поеме дъх, нито да помръдне. Искаше й се да се хвърли в морето, да се скрие от това нещо, което беше изникнало до нея.

Окото я гледаше. Беше с цвета на морето. Една част от ириса липсваше, както става, когато се отреже парче от торта. Докато Хъч се опитваше да се овладее, липсващата част се разшири, а ирисът се стесни. Съвсем бавно една мигателна ципа се затвори и отново се отвори.

До първото качено на стълбче око се появи второ, малко по-високо. А зад тях и трето. Стъбълцата се вееха като дълга трева на вятър.

Успя да забележи само някои черти на съществото. Четири очи. Широка, плоска глава като на насекомо, към която бяха прикрепени очите. Съществото беше сиво-зелено и хитинено. Хъч зърна мандибули, пипала и челюсти.

Съществото стоеше във водата, крака му бяха като пръчки. Совалките и кеят се надигаха и спадаха от лекото вълнение, но съществото оставаше неподвижно. Изглеждаше почти откъснато от физическия свят.

Хъч се опитваше да овладее паниката си. С изненадващо спокоен глас тя каза в микрофона на гърлото си:

— Тук е Хъчинс. Чува ли ме някой?

— Какво има, Хъч? — Беше Джанет.

— Джанет — каза тя полека, сякаш съществото можеше да чуе през Фликинджъровото поле, — пред мен има едно голямо насекомо.

— Колко голямо?

— Голямо. Три метра. — Пауза, за да си поеме дъх. — Богомолка. Сепия. Не знам…

— Ти навън ли си? — В тона на Джанет се появи лека нотка на обвинение.

— Да. — Прошепнато.

— Къде навън? — В гласа й вече имаше и гняв.

— На плаващия кей.

— Добре. Не е опасно. Но не мърдай. Разбра ли? Нито мускулче. Тръгвам.

— Ти ли?

— Да не, искаш да стоиш там, докато търся помощ?

Гъста течност се проточи от устата на насекомото.

— Не — отвърна тя.

Проклетото същество изглеждаше опасно.

Хъч чуваше съвсем ясно пронизителните писъци на брега. Беше стиснала като с клещи перилата и не можеше да се пусне за нищо на света. Три от очите се отклониха встрани, но после отново я загледаха.

Фликинджъровото поле нямаше да помогне кой знае колко в тази ситуация. Нямаше никаква вероятност да я предпази от острите като бръснач челюсти.

— Хубаво ще е да побързаш — каза тя в микрофона, презирайки треперенето в гласа си.

— Та това е най-обикновен пръчкокрак. Идвам веднага. Не мърдай.

Ако съществото не беше опасно, защо трябваше да не мърда?

Хъч премери на око разстоянието до пилотската кабина на „Алфа“. Около петнайсет метра. Можеше да отвори люка оттук чрез подадена на глас команда. А след това да изтърчи и да се вмъкне вътре, преди съществото да успее да реагира. Но на люка щяха да му трябват петнайсет секунди, за да се затвори. Дали звярът щеше да й даде толкова много време?

Той пробуждаше у нея нещо дълбоко първично. Щеше да е изплашена дори ако беше висок само няколко сантиметра.

— „Алфа“, отвори пилотската кабина.

Чу как люкът се вдигна.

Три от очите се обърнаха натам.

— Хъч. — Беше отново Джанет. Говореше с напълно безизразен глас. — Недей да правиш нищо. Чакай ме. Просто стой на едно място и недей да мърдаш. Разбрано?

Съществото наблюдаваше совалката.

Писъците на брега бяха престанали. Не беше сигурна кога точно, но не смееше да отклони погледа си, за да види какво става. Беше започнала да диша отново. Едва-едва. Премести единия си крак, за да може да стане.

И буквално видя покачването на интереса в погледа на съществото.

Челюстите щракнаха. Едно пипало се разви.

„Джанет, къде си?“ Тя проследи мислено действията й. Дежурната вероятно се беше намирала в станцията, която беше на по-малко от минута от подводния залив. Трябвало е да спре, за да вземе пулсатор. Къде ли ги държаха? Пътуването предишната нощ от кея до Сийпойнт беше отнело между осем и десет минути. Но Карсън не бързаше толкова. Със сигурност подводницата можеше да покрие разстоянието за пет или дори по-малко минути. Да кажем седем минути всичко на всичко.