Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Добре. Направо страхотно. Какво имаш за мен?

— Засега нищо. Но ще имаш много работа, защото трябва да изнасяме нагоре както артефакти, така и хора. Франк ще ти помага със совалката на Храма. Но всъщност още не сме организирали нищо, така че сутринта ти е свободна. Ще ти се обадим, когато имаме нужда от теб.

Щеше да е страхотно да види Нотическите кули на дневна светлина.

— Добре — отвърна тя.

Помисли да попита дали подводницата не е свободна, но реши да не предприема никакви действия, които рано-рано да я превърнат в извор на раздразнение. Вместо това извади скафандъра си и намери място, откъдето да излезе. Провери запасите си на кислород. Имаше предостатъчно. Омота жицата на комуникатора около врата си и задейства полето. След това се спусна във водата, отвори външната врата и изплува от купола.

След трийсет минути излезе на повърхността на около половин километър от плаващия кей. Утринта беше божествена. Слънцето облизваше сребристите върхове, широките бели брегови ивици и синьото море. Дълги вълни се разбиваха в черните скали. Същества, които имаха много силна прилика с пеликани, охраняваха повърхността и периодично се гмурваха във водата за някоя извиваща се хапка.

Кулите се издигаха от кипящото море като стражи. Последната твърдина. На дневна светлина изглеждаха толкова черни, колкото и през нощта.

Хъч беше добър плувец, така че се отправи към плаващия кей с ритмични удари. Течението беше срещу нея, но не беше толкова бързо, че да не може да напредва. Пеликаните се въртяха и пляскаха. Жалко, че беше толкова студено; щеше й се да можеше да се отърве от енергийното поле. Да плуваш и да си оставаш съвсем сух беше преживяване, на което му липсва нещо.

След няколко минути се покачи на дебелите дъски на кея и пое дълбоко от бутилирания въздух.

Полето си стоеше около нея, меко и топло.

Ниските части на Кулите бяха излъскани от постоянното въздействие на вълните. Също като Храма, и те навремето се бяха издигали на сушата — свещени крайъгълни камъни на кръстопът на шосета, свързващи империи. Място, на което странниците са спирали, за да съзерцават могъществото и милостта на боговете. Тя долови някакво движение на върха на най-близката. Нещо с бели пера се протегна и плесна с крила.

Хъч беше разгледала картите, преди да се отправи насам, така че знаеше къде да потърси стария имперски път, който сега представляваше само едно стръмно дефиле, отправено на север през планините.

Стратегическият кръстопът се беше охранявал от една крепост, както и от боговете. От цяла верига крепости всъщност — през хилядолетията. Сега крепостите лежаха под Храма. А Храмът лежеше под водата.

Тя се зачуди какво ли е предизвикало срещата между сравнително инертните обитатели на Куракуа и звездните пътници. Нещо на брега привлече погледа й. Движение. Нещо, което приличаше на човек.

Вървеше с изправена стойка към прибоя. Следваха го още две. На фона на пясъка не можеха да се видят много добре, така че едва когато минаха пред едни скали тя успя да различи бялата им козина и рогатите им глави. Доста по-надолу по брега друго пък се беше навело над малка локва, образувана от прилива.

Тя не можеше да види очите им, но ушите им бяха големи и меки, а съществото до локвата държеше пръчка. По дефилето, по някогашния северен път, заслизаха и други. Големи и малки.

Разпръснаха се по брега, като възрастните здраво дърпаха малките след себе си. Три-четири заеха позиции на голямо разстояние едно от друго и се вторачиха в морето. После, сякаш по нечий сигнал, зверчетата се разбягаха по пясъка, крещяха неистово, кискаха се и се гонеха. Някои спираха, за да побутнат по нещо на брега; други се втурнаха към вълните — изобщо явно се забавляваха доста добре. Постепенно Хъч започна да долавя тънък, писклив звук — едно писукане с висока честота, което почти се губеше сред воя на вятъра и тътена на утринта. Приличаше на птичи писък и тя вдигна поглед, за да потърси източника му, но видя само ясно небе и няколко снежинки.

Едно от животните стоеше спокойно до ръба на водата и сякаш гледаше право към нея. Хъч също се вторачи в него. То вдигна двата си предни крайника и направи нещо, което със сигурност беше поздрав.

Топлотата на жеста я стъписа така, сякаш беше срещнала стар познат на някое далечно място, и тя му махна с ръка.

То се обърна, измъкна едно гърчещо се морско животинче от водата, топна си го в една вълна и го пусна в широката си уста. После пак погледна Хъч с видимо задоволство и хвърли няколко шепи вода във въздуха.