Джек Макдевитт - Машините на Бога

Джанет Алегри ги чакаше с току-що приготвено кафе. Хъч забеляза, че покрай стените са наредени контейнери, подобни на онези, които бяха натоварили.

— Това ли е товарът? — попита тя.

— Част от него — отвърна Джанет, докато им подаваше чашите. — Ако искаш, мога да те заведа до стаята ти.

— Много бих се радвала. — Обърна се към Карсън и му каза: — Благодаря за таксито, Франк.

— На вашите услуги — засмя се Карсън.

Джанет и Хъч излязоха в един тесен коридор, качиха се по някакви стълби и стигнаха до една пълна с растения стая, обзаведена със столове и маси. Светлината беше приглушена. Два големи прозореца гледаха към морето, а в една изкуствена камина мъждукаше слаба светлина. Върху една от масите имаше наполовина подреден картинен пъзъл.

— Това е общото помещение — каза Джанет. — Като дойдеш тук утре сутрин, ще те представим на хората и ще се погрижим да получиш закуска.

— В момента всички работят, нали?

— Да — отвърна Джанет. — Работим двайсет и четири часа в денонощието, откакто ни наредиха да напуснем. Бяхме свикнали да я караме доста по-спокойно. Но вече не е така.

— Какво точно се опитвате да откриете?

— Линеен касумелски С — отвърна Джанет. — Искаме да прочетем надписа. — Влажните й очи наблюдаваха Хъч. — Под Долния храм има погребан един военен пост. Расата, която е използвала поста, е говорила на линеен С.

— Франк ни каза. Надявате се да откриете розетски камък.

От общото помещение тръгваха няколко коридора, излизащи в някаква тръба. Стените бяха прозрачни и зрителният ефект, подсилен от стратегически поставеното отвън осветление, както и от просветващите риби, беше стъписващ. Сийпойнт беше прекрасно място, макар че в него имаше и нещо клаустрофобично.

— Розетски камък едва ли — каза Джанет. — Но още няколко находки може да се окажат достатъчни.

— Имате ли някакъв успех?

— Известен. Намерихме няколко надписа. Онова, което трябва да направим, е да проникнем в ниските части. Но има технически проблеми. Трябва да сечем под Долния храм. Той е доста нестабилен и няма да му трябва много, за да се срути целият. Така че напредваме много бавно. Освен това морското дъно е пълно с тиня. Приливът я връща в разкопките почти веднага, щом успеем да я изгребем. — Тя изглеждаше изморена. — Отговорите са тук, Хъч. Но няма да имаме време да се доберем до тях.

Влязоха под един купол. Джанет отвори една врата, запали лампата и пред тях се откри приятен и доста просторен апартамент.

— Това е за специалните гости — каза тя. — Закуската е в седем. Няма проблеми, ако искаш да поспиш до по-късно. Дежурният служител може да бъде намерен по комуникаторите.

— Благодаря.

— В общото помещение има хладилник, в случай че огладнееш. Нуждаеш ли се от още нещо?

— Мисля, че не.

— Добре. С името ми можеш да задействаш персоналния ми канал. Не се притеснявай да се обадиш, ако имаш нужда от нещо. — Тя се спря на вратата. — Радваме се, че си при нас, Хъч. Тук стана малко напрегнато. Имахме нужда от свежи подкрепления. — Тя се усмихна. — Лека нощ.

Хъч затвори вратата зад нея и метна чантата си на един диван. Пред едната стена беше спуснато перде. Тя го вдигна и погледна пълното с живот море. Изплашени от внезапното движение, множество малки рибки са стрелнаха встрани. Нещо подобно на костенурка мина бавно пред стъклото, а едно прозрачно същество с големи кръгли очи, привлечено от светлината, се блъсна в прозореца.

— Здрасти — каза Хъч и чукна по преградата.

Имаше устройство за нагласяване на външното осветление и тя го намали, без да го загасява.

Разопакова багажа си и взе книга за в леглото, но беше твърде уморена, за да чете.

Из Сийпойнт се носеха призрачни шумове. Стените проскърцваха и стенеха в тъмното, разни неща се блъскаха в корпуса, през цялата нощ електрическото осветление ту се включваше, ту се изключваше. Докато се унасяше, на Хъч й хрумна, че целият този комплекс не след дълго ще се превърне в част от развалините около Храма на ветровете.

Събуди се малко след шест с чувство на неудобство. Прозорците и морето бяха осветени от широки ивици слънчева светлина.

Беше време за работа. Тя се облече набързо, сякаш трябваше да спазва някакъв график, и отиде в общото помещение. Въпреки всички твърдения на Джанет то беше празно. Изяде закуската си спокойно и след като свърши, се свърза с дежурния. Оказа се, че дежурната е още Джанет.

— Ти никога ли не спиш? — попита я Хъч.

— Добро утро, Хъч. Спя предостатъчно. Просто не си ходя в стаята много-много. Как прекара нощта?