Джек Макдевитт - Машините на Бога

Тънки ивици облаци запрелитаха покрай совалката. Скоростта намаля и совалката се плъзна в здрача над някакви сини планини. Една широка река течеше към мрака и луната на Оз, полумесец на вещица, плуваше по нея.

Хъч виждаше как от време на време на звездната светлина проблясват отражения — може би вода или сняг. Скенерите й показваха неравен безжизнен пейзаж, накъсван от редки езера или легла на лава.

В Кабал имаше една основна развалина, точно до мястото на сливането на две реки.

Хъч включи на ръчно управление и свали совалката по-ниско. Прожекторите осветиха наполовина заровени каменни стени. Нямаше нищо друго — нито кейове, нито лодки, оставени на пристан, нито сгради. Нито намек за път в пустошта, който да показва как куракуатяните са стигали от един град до друг. Кабал беше известен, защото беше сред най-късно напуснатите от тях градове.

Били са тук, когато Колумб е плавал към Новия свят — останки от една всеобхватна култура, която по онова време е процъфтявала, макар и между отделните й компоненти да не е имало много връзки. Зачуди се как ли са прекарали последните си дни, докато са стояли в града си и са чакали настъпващата пустош. Дали са знаели, че са на прага на унищожението?

Огледа за по-свободно пространство, намери едно петно в средата на развалините и кацна. Колелата стъпиха във висока суха трева. Имаше намерение да слезе и да огледа мястото. Нещо обаче се шмугна през тревата. Беше извън, макар и много близо до обхвата на светлините й и твърде бързо, за да може да го разгледа. Тя се вгледа: нищо освен високата трева, която постепенно се изправяше.

Да върви по дяволите!

Реши да не слиза и след минута беше отново във въздуха. Насочи се на югозапад.

Над равнината се сипеше сняг. Започнаха да се появяват дървесни видове. Клоните им бяха дебели и къси, покрити със зелени шипове и дълги игли. Последваха закръглени хълмове, обрасли с гротескни растения, навързани в провлечени пурпурни мрежи. Местният вариант на дървета, помисли си тя, докато едно от тях не помръдна.

Продължи на юг и се понесе над някакви чепати дървеса. Бяха огромни, по-големи дори от калифорнийските секвои, на големи разстояния едно от друго.

Температурата на въздуха започна да спада и тя премина над една снежна виелица. Над облаците се издигаха скалисти зъбери, загърнати в бяло. Хъч познаваше няколко алпинисти ентусиасти. Тук би им харесало.

Издигна се още по-високо и мина през още една буря. Под нея имаше открито водно пространство, море, тъмно и блестящо, забулено в лека мъгла, гладко като стъкло. Върховете следваха извитата линия на крайбрежието. Беше стигнала до северния край на Яката. Мястото на боговете.

Тя отвори канал до Храма и се обади:

— Тук Хъчинс от „Алфа“. Чувате ли ме?

— Здрасти, „Алфа“. — Тя разпозна гласа на Алегри. — Радвам се да те чуя. Намираш се на шейсет километра източно от Храма. Просто следвай брега. — Пауза. — Ако включиш видеоекрана… — Хъч го включи и видя Алегри. Трудно беше да не завидиш на тия сини очи и идеални черти. Но май не беше съвсем подходяща за работа тук — не беше от типа жени, които с удоволствие да се пожертват в името на съвременната археология.

— На петнайсет минути път си. Да ти дам ли координатите?

— Не. Как се казваш?

— Джанет.

— Аз съм Хъч, Джанет.

Алегри кимна и се усмихна.

— Къде е пусната сондата? Хангарът ви на брега ли е? Какво да търся?

— Имаме плаващ кей. Ще търсиш три каменни кули във водата, на стотина метра от брега. Плаващият кей е точно на запад от тях. Нашата совалка ще е там. Кацни до нея, а ние ще се погрижим за останалото. Да ти приготвим ли закуска?

— Не, благодаря.

— Ти си знаеш. Ще се видим, когато пристигнеш. — Тя посегна някъде над екрана и мониторът се изключи.

Хъч се понесе над покрити със сняг обсипани с кръгли камъни брегове, над дълги разбиващи се вълни и каменисти острови. Мина покрай връх Тенебро, в чието подножие се намираше един град на шест хиляди години: по-голямата му част вече беше или под пясъка, или в морето. Кристалните му кули и висящите градини бяха възпроизведени в серия от картини на Вертилиян, една от които висеше на видно място в главното фоайе на Центъра за изложби в Академията. Хъч насочи визьорите към града, но не можа да види нищо освен дупки от разкопки.

Обеща си, че ако й остане време, ще се върне, за да го разгледа по-подробно.

След няколко минути видя трите кули. Бяха масивни черни каменни крепости и се издигаха на двайсет метра над вълните. Приливът обливаше останките от четвърта. Бяха кръгли, малко захабени, и достатъчно широки, че на всяка от тях да могат да седнат спокойно по двайсет души. Остър вятър издухваше снега от върховете им.