Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Внимателно — предупреди Карсън.

— Има ли екип, който да работи тук? — попита Ричард.

— Не. От няколко месеца няма. Изтеглихме всички, когато получихме крайния срок за Храма.

Ричард се загледа към града.

— Намерили ли сте нещо разбито? Някаква следа кой е идвал тук?

Карсън поклати глава.

— Въобще нещо да е останало? Следи от стъпки? Следи по повърхността? Нищо няма. Щеше ми се да има, докторе. — Карсън погледна Хъч, после отново се обърна към Ричард. — Искате ли да видите каменоломните? Местата, откъдето са взети камъните.

— Не, благодаря. Какво друго си струва да се види тук?

— Има един надпис.

— Надпис ли? — Интересът на Ричард видимо се покачи. — Защо не ми спомена за него? В „Резюметата“ не се споменава за това.

— „Резюметата“ са отпреди една година. Бяхме прекалено заети, за да се занимаваме с актуализиране на информацията.

Ричард отвори уста да каже нещо и рязко разпери ръце — и изведнъж полетя към ръба. Хъч и Карсън скочиха да го хванат. Тежаха толкова малко в условията на слабата гравитация — около една десета от стандартното си тегло, че всички щяха да полетят надолу, ако не беше въжето на Хъч. Започнаха да махат с ръце и да ритат, за да си възстановят равновесието, и когато успяха да се закрепят на ръба; Ричард, сякаш нищо не беше случило, каза само:

— Благодаря, Франк. — И веднага се върна на темата. — Какво пише в него? Успяхте ли да го разчетете?

— Нито дума — отвърна Карсън така, сякаш се извиняваше. — Но няма да съжалявате, ако му отделите малко време.

Хъч реши, че Ричард е прав. Карсън наистина й хареса. Не се беше поколебал да рискува живота си. Това я впечатли.

Отлетяха на запад и с двете совалки.

С отдалечаването им от центъра височината на отделните блокове постепенно намаляваше, макар и без никаква закономерност. В близост до стената на града (Хъч не можеше да не го възприема точно така) сградите от по един елемент бяха толкова много, че всичко по-високо изпъкваше силно.

Минаха над едно място, където се беше отворила бездна. Земята беше пропаднала няколко метра. Улиците се бяха разбили, а блоковете се бяха килнали.

— В Оз има няколко кратера — каза Карсън по връзката. — Повечето са се появили след изграждането, но в този случай кратерът вече го е имало, така че те са строили върху него. Запълнили са го, но по някое време земята е поддала. Има още няколко места, където кората просто се е сринала под тежестта на блоковете.

— А метеорите, които са паднали върху града? Успяхте ли да определите кога е станало?

— Не. Не можем да дадем някаква точна дата. Знаем обаче, че кратерите в рамките на и около аномалията са значително по-млади, отколкото другаде.

— Колко по-млади?

— В по-голямата си част процесът на образуване на кратери е протекъл преди един до два милиарда години. Но местните дупки са най-много по на петдесет хиляди години. Разбира се, тези в града трябва да са се образували след деветхилядната година преди новата ера. Не можем да разберем откъде са дошли белезите от изгорено, но знаем със сигурност, че каквато и да е била природата на огъня, той е дошъл два пъти.

— Два пъти?

— Девет хиляди години преди новата ера и втори път хиляда години преди нея.

Ричард сбърчи вежди и каза с някаква наслада:

— Много интригуващо.

— Има и още нещо — продължи Карсън, — макар че би трябвало да е някакво съвпадение.

— Какво?

— Датите съвпадат с дезинтегративни процеси, обхванали големи площи на Куракуа. Цели народи са изчезнали завинаги, сринали са се държави и така нататък.

— Аха — отрони Ричард и потъна в мълчание.

Мрачният сив пейзаж на града се стелеше под тях. Отпред просветваха в червено и бяло навигационните светлини на Карсън, жизнерадостни и смели на фона на общата призрачност. Хъч отново включи Карсън на екрана и попита:

— От колко време си тук, Франк?

— От шест години.

Доста време.

— Така си е. — По лицето му не беше изписана никаква емоция.

— Къде е домът ти?

— В Торонто. Роден съм в Единбург, но не си спомням нищо оттам.

— Връщал ли си се въобще, за почивка или нещо такова?

— Не, много съм зает.

Хъч знаеше, че това е необичайно.

Служителите на Академията имаха право на шест седмици отпуска в годината плюс времето за пътуване. Карсън явно беше работохолик.

— Чудя се — каза Ричард, който замислено наблюдаваше блоковете, — защо всички са изсечени с еднакви размери? Възможно ли е да са имали само един непроменяем диапазон на инструментите, така че да са можели да изсичат камъните само в един размер? И после да ги съединяват.