Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Прекарай една линия директно от групата през централната кула. И я продължи.

На противоположната страна на екрана чертата докосна друга група под формата на Н. Със същия обхват.

— Огледален образ — каза тя.

— Изненадана ли си? — Ричард не можеше да прикрие усмивката си.

— Да.

В данните, които беше прегледала, това не беше споменато.

— Може би всичко това има някаква религиозна стойност. Някое общество на високите технологии изразява покаянието си. Схващаш ли?

— Аз лично не.

Совалката на Карсън почти докосваше повърхността.

Хъч насочи теснообхватните скенери към комплекса.

— Централната кула е висока девет елемента, ако приемем, че единицата ни за елемент е един каменен блок с дължина на страната четири цяло и трийсет и четири метра. Външните кули са от по десет елемента. Като всичко останало тук, и те са от монолитен камък. Няма никаква причина да смятаме, че имат някакво вътрешно пространство. — Карсън се приземи, след което и тя започна да се спуска. — Странно: човек очаква, че средната кула ще е по-висока от останалите. А не по-ниска. Те просто не мислят като нас.

Карсън беше кацнал близо до ръба. Светлините на Хъч докоснаха совалката на Храма. Имаше аеродинамична форма, конструирана за употреба при трудни атмосферни условия, което обаче намаляваше товарния капацитет. Различаваше се от „Алфа“ и в друго отношение: Академията беше започнала да боядисва космическите си кораби в стремеж да повдига духа на хората си, които работеха на отдалечени обекти. Покривът на тази беше в яркосиньо и златистожълто. Цветовете на Академията. Може би поредното решение на Ейдриън Харт.

Хъч завъртя совалката така, че да насочи люка на пътника си навътре, към центъра на покрива, и да даде на разсеяния си шеф колкото може по-малка възможност да падне от него. Карсън излезе и замаха с ръка. Хъч премигна със светлините и кацна с лекота, броня до броня.

Ричард откопча коланите си и се пресегна към Фликинджъровия си скафандър. Хъч се намъкна в своя, провери кислородните резервоари, задейства енергийното поле, помогна на Ричард да направи същото и щом бяха готови, започна да намалява налягането в пилотската кабина.

Военното минало на Карсън си личеше от пръв поглед. Той беше облечен в здраво пристегната сиво-кафява униформа и носеше бейзболно кепе с избродиран надпис „Кобра“ и емблема, изобразяваща навита на спирала змия и светкавица. Името му бе изписано в горната лява част на куртката му. Беше едър, с широки рамене, но около кръста му бяха започнали да се натрупват тлъстини. Гладко избръснат, с късо подстригана черна коса, тук-там започнала да посивява. Чакаше ги, застанал с разтворени крака и ръце, сложени зад гърба.

Налягането стигна до нулата и двата люка се отвориха широко. Не че Ричард беше много тромав, но „Алфа“ сякаш беше конструирана за атлети. За да слезе, човек трябваше да стъпи на крилото, след което да се смъкне по корпуса, като се крепи единствено на ръцете си. Различията в гравитацията са способни да объркат всеки пасажер, а Ричард, освен че бе в напреднала възраст, така или иначе никога не беше бил особено пъргав.

Карсън застана под крилото, но не направи нищо, за да помогне на по-възрастния от него човек. Това беше много благоразумно, защото Ричард не обичаше да му се помага. Но Карсън стоеше там просто за всеки случай и Хъч одобри постъпката му.

Щом Ричард стъпи здраво на земята, тя скочи до него с лекота, омота едно въже около лявата си китка, след което го захвана и за совалката. Не искаше да поема никакви рискове на покрива в условията на такава гравитация.

Ричард вече се беше подпрял на коляно и изследваше овъгления камък.

— Какво се е случило тук? — попита той Карсън. — Някой да има някаква представа?

— Никаква. Никой не успя дори да предложи смислена хипотеза.

— Може би корабът на Строителите се е взривил — предположи Хъч.

Карсън се навъси.

— Уврежданията не изглежда да са били причинени от един-единствен взрив.

Ричард се изправи и тръгна замислено към ръба на покрива. Карсън се придвижваше с него толкова бързо, колкото му позволяваше слабата гравитация. Хъч ги следваше малко по-отзад.

— Призрачно място — каза тя.

Карсън се усмихна. Изражението му показваше, че ред бира защо човек може да се чувства така.

Ричард направи нещо, което човек прави винаги, когато се намира нависоко — наведе се и погледна надолу. Едно падане на улицата, дори от такава височина, нямаше да има фатален край, освен ако не си паднеше на главата. Но пък беше абсолютно сигурно, че ще си строши кокалите.