Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Много време имаме до единайсети — каза той. — Цели пет дни.

Едно било се засили срещу тях и след миг изчезна. Повърхността беше обсипана с кратери. На дисплея пред Хъч се изписваха данни.

— Някои от тези кратери са на два милиарда години — каза тя.

Ричард само кимна, но едва ли я чуваше. Той не се интересуваше от геология.

Просветна една сензорна лампичка.

— Кораб в обхвата. Совалката на Хенри.

— А, добре. — Той почти се усмихна.

— На двайсет минути зад нас е. — Хъч включи на ръчно управление и отбеляза разположението си на навигаторските дисплеи.

— Хубаво ще е да се видим. — Погледът му просветна. — Сигурно му е много трудно. Мислехме, че ще копаем вечно на Куракуа. Никой не вярваше, че ще ни наредят да я напуснем. Оказва се, че сме били прекалено предпазливи. Трябваше да се гмурнем веднага. Като Шлиман.

Хъч се беше срещала два пъти с Хенри. Той беше странен сбръчкан дребосък и първия път го бе видяла на лекция по времето, когато се опитваше да научи достатъчно археология, за да убеди Академията, че може да бъде полезна. Две години по-късно летяха заедно до Луната, за да сменят един екип, и тя се изненада, че я помни. Помнеше даже името й — Присила.

Равнината започна да се насича от каньони. Минаха покрай верига тънки като игли върхове.

— Какви са били? — попита тя. — Обитателите на Куракуа.

— Живеели са много години. Всеки един поотделно искам да кажа. — Той зарови в якето си. — Тук някъде трябва да имам една скица… сигурно съм я оставил в каютата. Или пък… вкъщи. — Той продължи да рови по джобовете си. — Приличали са на космати алигатори. Но са били топлокръвни…

— Не. Имам предвид какво са правили? Знам, че са имали два пола и че са живели дълго. Какво друго?

— Имали са много мрачни епохи. Не толкова варварски, колкото на Земята, нито толкова войнстващи. А в стагнация. Никакво политическо развитие. Никаква наука. Нищо. Освен това явно лесно са забравяли наученото. Знаем например за три случая, в които са откривали, че Куракуа не е център на вселената.

— Защо? Откъде всичките тия мрачни епохи?

— Кой знае? Може би и ние ще минем през тях. Ние просто не съществуваме от толкова дълго време. Куракуатяните може просто да са били жертва на голямата продължителност на живота. Неподходящи хора успяват да вземат властта и не умират. Поне за доста дълго. — Той се позасмя. — Помисли си само, че трябва да си имаш работа с Харт през следващите шейсет години. (Ейдриън Харт беше настоящият председател на борда на попечителите на Академията, дребнав и отмъстителен човек, мижав менажер без никакви идеи.)

Една тъмножълта лампичка започна да премигва.

— Приближаваме — каза Хъч.

Слънчевите лъчи играеха по скалите пред тях и отраженията пробягваха из цялата равнина.

Ричард се наведе още по-напред.

Светлината изведнъж се втвърди. Превърна се в стена, бяла като кост стена на фона на сивия лунен пейзаж, простряла се от една ниска верига хълмове на юг до хоризонта на север. Хъч намали и се спусна към повърхността.

Стената стана по-голяма и започна да скрива небето. Беше огромна и Хъч се сети за начина, по който беше представена Троя в един стар учебник. Тя задейства мониторите, за да я видят на тях: скалата изглеждаше монолитна.

Но и надупчена. Големи късове се бяха откъртили, а на някои места стената изглеждаше като набита с чук в земята. В основата й лежаха дребни камъчета.

— Погледни — каза Ричард. Материалът беше покрит със сажди, изпепелен.

— Наистина изглежда така, сякаш някой се е опитвал да я събори.

— Да.

— Какъв огън би могъл да гори тук?

— Не знам. — Той скръсти ръце и наклони глава. — Не бях прав да пренебрегвам това място толкова години. То е невероятно.

— Та какво се е случило тук?

— Нямам представа. — Той помълча няколко секунди, после каза: — Фрост.

— Я пак?

— Робърт Фрост. „Има нещо, което стената не обича…“. — Ричард се отпусна назад, събра пръстите на ръцете си и се остави на момента да го завладее. — Великолепно — прошепна. — Една напълно върховна мистерия. Всъщност нищо повече от една скална скулптура в едно място без въздух. Защо е била построена? И кой би тръгнал да я руши?

Тя се издигаше високо над тях.

Единственото разумно обяснение беше, че е била ударена от рояк метеори. В района наистина имаше метеоритна скала. А също и множество кратери. В опита за рушене обаче имаше нещо целенасочено.

— Вероятно е само илюзия — каза Ричард, който сякаш винаги четеше мислите й. — Това е единствената изкуствена структура наоколо, така че няма с какво да я сравним, освен с произволния хаос на лунния пейзаж. Въпреки това… — той поклати глава, — трудно ми е да разбера как да я възприемам.