Джек Макдевитт - Машините на Бога

Анджела си помисли, че основното тяло може да е на повече от един милион километра зад предните частици. Въпреки това продължаваше да им изглежда като гръмотевичен облак. Заплашителен. Мучащ, тътнещ и проблясващ. Но все пак само гръмотевичен облак. Тя се опита да си представи подобно нещо над Храма на ветровете. Какво би разбрала една нискотехнологична раса от всичко това? И се замисли за Строителите на монументи. Защо бяха оставили последната си иронична насмешка? „Сбогом и на добър път. Търсете ни по светлината на окото на хоргона.“

И в този момент разбра.

Комуникационното табло просветна.

— Съобщение — каза Анджела.

На екрана се появи лицето на Дейвид Емъри.

— Здравейте — каза той. — Какво става? Имате ли нужда от помощ?

— Здравей, Дейвид. Къде си? — почти викна Хъч.

Но той не реагира. Тя гледаше и броеше секундите, докато сигналът й пътуваше към него. И току-що родената й надежда умря. Той беше твърде далеч.

Карсън, който тъкмо се вмъкваше през люка, се ухили.

— Я, помощта дошла! Къде са?

Дейвид се усмихна широко.

— Хъч, радвам се да те видя. Аз съм на „Кери Нап“. Какво е това нещо? Какво става?

Хъч му разказа накратко.

— Идваме колкото можем по-бързо.

— Не приближавайте — каза тя. — Стойте настрана, докато данданията мине.

В десет сутринта вече бяха във въздуха.

Всички гледаха дракона: Емъри на „Нап“, Джанет и Драфтс на „Ашли“ и групата на Карсън — на совалката.

Сега картините идваха от „Нап“. Бяха по-ясни от всичко, което бяха получили досега. Делта приличаше на детска топка, която се носи пред космическа стена от черен облак.

Всеки момент щяха да бъдат погълнати.

Огромни фонтани от газ и пара летяха на всички страни; експлозиите избухваха сякаш в различни темпорални измерения. Огнени цветове се откъсваха и отлитаха нанякъде.

— Разпада се — каза Анджела. — Вече се движи доста бавно и предполагам, че досега е отхвърлило около седемдесет процента от масата си. Идва тук, но след това няма да ходи никъде другаде.

Бяха оставили равнината и платата далеч зад себе си. Сега се носеха над едно азотно блато, окъпано в променящата се светлина. Карсън беше в дясното кресло и непрекъснато правеше забележки от рода на: „Боже мой, не мога да повярвам“ и „Нищо чудно, че всички са си имали религия.“

По совалката трополеше градушка. Хъч се чудеше дали ще успеят да се задържат във въздуха и гледаше картината, която идваше от „Нап“.

— Газовият гигант го разкъсва — каза тя в микрофона. — Ако извадим късмет, като стигне дотук може и да не е останало нищо от него.

— Не разчитай на това — предупреди я Анджела. — Това си е китайска загадка. Обаче забелязахте ли нещо странно?

— Странно ли? — Карсън едва се сдържа да не се изсмее.

Тя не обърна внимание на реакцията му, а каза:

— Никакви трусове.

— Не те разбирам.

Но Хъч разбра.

— Намира се на разстояние от петнайсет часа. Тук има ли хоризонтални пластове?

— Да.

Тя погледна Карсън.

— Небесно тяло като това досега би трябвало да е подлудило местната тектоника, нали?

— Така е. — Анджела поработи върху клавиатурата си, за да извика нови данни. — Ако не друго, поне трябва да се получат големи приливни вълнения. — Блатото се беше сменило с кално море. Към брега се търкаляха тежки, бавни вълни. — Това си е най-обикновен прилив — каза тя.

— Какво означава всичко това? — попита Карсън.

— Че тези океани, дори океани от този тип, досега трябва да са излезли от леглата си. Задръж така. — Тя се свърза с „Нап“ и помоли Дейвид да изпрати данни за разположението на сателитите. Докато чакаше, извика на екрана целия файл за газовия гигант и луните му. Установи орбитите, изчисли скоростите и намери лунарните разположения.

Когато корабът изпрати информацията, тя провери предположенията си.

Тау — безформената скала на ръба на системата — беше излязла от орбитата си. Но само с около четиристотин километра. Незначително. Ро беше на двеста километра пред предполаганото от нея положение. Всичко останало беше на мястото си, в рамките на нормалния толеранс.

Слънцето изгряваше и совалката полетя по-бързо към него. Тъкмо прелитаха над едно газолиново блато. Зад тях небето се възпламени.

— Не е компактно — каза Хъч.

— Точно така — заяви Анджела категорично. — В крайна сметка е само облак от прах. Трябва да е. Някъде вътре трябва да има твърдо ядро, но то ще е малко.

— Но една скала, дори една голяма скала, не може да държи подобно нещо толкова компактно — възпротиви се Хъч.