Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Страх ме е — каза Хъч.

И Карсън го беше страх. Но той знаеше, че не бива да го показва. Нали поне някой трябваше да показва сила.

— Ще се оправим — каза той. Щеше му се да получават картина от камерите; Какво ли ставаше при тях сега?

Главата на дракона се разпадна. Изригвания и фонтани се появяваха, нарастваха и пръсваха, търкаха се един в друг като огромни котки. Хвърчаха късове скали и лед.

Метановите морета се разляха по близките по-ниски зони. Ветрове със силата на торнадо, раждани от внезапните промени в налягането, ръмжаха около планетата. Навсякъде беше полунощ.

От небето се сипеха камъни и ледени парчета. Огнените им следи осветиха общия хаос. Повечето бяха малки, твърде малки, за да влязат дори в относително тънката атмосфера. Други обаче пронизваха ледените полета и взривяваха блата и морета.

Заизригваха вулкани.

Хъч, Анджела и Франк се бяха свили в совалката си насред равнината и чакаха. Чакаха колизията, която щеше да разцепи планетата и която щеше да настъпи, когато сърцевината на дракона удареше повърхността. Както си и трябваше. Както Анджела, въпреки всичките й уверения в противното, искрено вярваше, че трябва да стане.

Но то така и не се случи.

Ветровете удряха по тях, равнината се тресеше, а от небето се сипеха черен дъжд, лед и гъста пепел.

Нощта ръмжеше и гореше.

Постепенно добиха увереността, че най-лошото е свършило и че ураганните ветрове утихват. Те щяха да оцелеят — само трябваше да преживеят бурята. И се разприказваха. Атмосферата най-общо можеше да се обрисува като нервно тържество. Нощта беше изпълнена с неща, които бумтяха и се взривяваха. Но тях все още ги имаше. И те безмълвно се поздравиха за добрия си късмет. По едно време духът им се повдигна още повече, защото им се стори, че чуват гласа на Джанет сред океана от статично електричество, който се изливаше от комуникаторите.

— Хайде на бас, Франк — каза Хъч.

— За какво?

— Че когато започнем да разбираме историята на Строителите на монументи, ще открием, че повечето от тях са офейкали.

— Какво искаш да кажеш?

— Напуснали са галактиката. Може би са отишли на един от Магелановите облаци. Някъде, където подобни неща няма.

— Възможно е. Но аз мисля, че те просто са се забавлявали, като са ги натрисали на главите на всички примитиви, до които са успели да се доберат. Не вярвам, че Строителите са били много почтени същества.

— Мисля, че ме разбра грешно — поправи го тя.

— В какъв смисъл?

Тя го хвана за китката и каза:

— Оз е бил гръмоотвод.

Той се наведе към нея.

— Май не те чух.

— Франк, те всички са били гръмоотводи. Оз. Кубичните луни. Оз на Бета Пас. Били са предназначени да отвличат вниманието на тия неща.

— Ако наистина е било така, значи просто не са си свършили работата.

— Не. Предполагам, че са направили най-доброто, на което са били способни. Но ти си прав. Това просто не е свършило работа. А накрая Строителите не са успели да спасят дори себе си.

— Мислиш, че са били ударени от едно от тия неща?

— Дори мисля, че са били ударени два пъти. Междузвездната цивилизация вероятно е била унищожена. Сринала се е. Може би са избягали. Не знам. Може би са се измъкнали и са хукнали към Малкия Магеланов облак. Побягнали са от тези неща, защото не са могли да ги отклонят, нито да ги спрат.

— Ами космическата станция? — попита той. — Какво според теб се е случило там?

— Оцелелите. Построили са я отново. Но не са стигнали толкова далече втория път. Не са правили междузвездни полети. Може би е било друг вид цивилизация. Може би са били изгубили прекалено много. Били са в самото начало на космическата си ера, когато вълната е дошла отново. — За момента тя се радваше на тъмнината. — Франк, помисли си какви са били най-добрите им технологии. И колко време предварително са знаели. Може би хиляди години. Знаели са за съществуването на тези неща и са се опитали да помогнат, доколкото могат. Но ти си прав: не са успели.

— Около совалката се навяват преспи — каза Анджела. — Мисля, че ще е по-добре, ако променим местоположението си. Няма да е много приятно, ако бъдем погребани тук.

— Тръгвай — каза Карсън.

Издигнаха се. Навигационните светлини озариха почернелия сняг. Вятърът подметна совалката и издуха натрупаното по корпуса й.

Светкавица проряза нощта. Изчислиха разстоянието по гърма, опитаха се да познаят какъв ефект ще има върху местното налягане на въздуха. Беше на около дванайсет километра от тях. Анджела приземи совалката много внимателно.