Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Идеално каза Карсън. — Паркираме тук.

На борда на „Ашли Тий“. 20:06 ч.

„Ашли“ стигна до края на полета си напред. За част от секундата — едно премигване — той замря неподвижно, после този момент свърши, корабът направи пълен завой и започна да се връща. Във вътрешността на кораба моментът почти не се забеляза — само на конзолата просветна една червена лампичка.

— Тръгваме обратно — каза Драфтс. Знаеше, че Джанет е видяла сигнала, но трябваше да каже нещо. Най-сетне бяха на правия път.

21:16 ч.

Анджела се отказа да вика корабите.

— Става все по-лошо — каза тя. — Това нещо заформя ураган от радиация с ниска честота. Повечето в инфрачервения, микровълновия и радиообхвата. Но имаме късмет: би могло да произвежда и рентгенови лъчи и да ни изпържи.

Небето беше почти спокойно. С изключение на яростното проблясване на хоризонта.

23:04 ч.

Два часа до удара. Горе-долу. Но с такъв ефимерен обект, кой знаеше?

Съобщенията от областта на платата бяха изкривени до неузнаваемост. Анджела ги изключи. Изключи и всички ненужни системи и направи нещо много странно: изгаси светлината в пилотската кабина, сякаш искаше да скрие разположението на совалката.

Разговорът беше отчайващ. Говореха си за нещастни случаи, за това странно нещо в небето, как никой повече няма да напуска дома си. И успяха да си вдъхнат по малко кураж.

Дали отдавна умрелият Пинакъл беше минал през всичко това?

— Те трябва да са част от природния ред — каза Карсън. — На всеки осем хиляди години идват и унищожават. Защо?

— Изглежда така — каза Анджела, — сякаш вселената е програмирана да атакува градовете. Възможно ли е това?

Хъч седеше в тъмното и се чувстваше като плячка. Какъв беше стихът, цитиран от Ричард? „Има нещо, което стената не обича.“

— Възможно е това да е част от програма за съхраняване на живота — каза тя.

Карсън сключи вежди.

— Като го взриви ли?

— Като не поощрява издигането на доминиращи видове. Може би става въпрос за балансиращ ефект. Може би вселената не харесва места като Ню Йорк.

Видяха светкавица на запад. Идваше към тях.

— Налягането, на въздуха спада бързо — каза Анджела. Земята се разтресе. Беше само едно потрепване, трус. — Дали да не излетим?

— Не. — Карсън потъна в креслото си и се опита да се отпусне. — Тук сме на по-безопасно.

Понеделник, 00:04 ч.

„Ашли“ ускоряваше. Но каквото и да се случеше, то щеше да е свършило много преди да стигнат до мястото на събитията. Джанет беше прекарала по-голямата част от времето си в опити да разговаря с Емъри, но сигналите се бяха загубили в електромагнитния хаос, създаден от дракона. На екраните Делта и нещото вече бяха заедно. Драфтс беше пощурял. А загубата на връзката направо преля чашата.

Джанет се опитваше да го успокои. Хъч и Анджела Морган на едно място! Ако имаше някакъв начин да оцелеят, тя знаеше, че ако не едната, то другата ще го открие.

00:27 ч.

Небесата прелитаха покрай тях, горяха, експлодираха. Тежки гръмотевици разкъсваха нощта, вятърът виеше. Сняг и лед обстрелваха совалката.

Равнината се разтресе. Един по един мониторите изгаснаха.

— Справяме се — каза Карсън.

— И още как — отвърна Хъч.

— Направо — допълни и Анджела с нотка на фалшив оптимизъм. — Седим си тук, преследвани от Бога.

— Ще оцелеем — каза Карсън.

Не може да се каже, че имаше някакъв сблъсък. Драконът вече нямаше никакви конкретни очертания. Беше се разтворил. Израстъци с дължина по десетки хиляди километри бяха изпълнили атмосферата на Делта още преди часове. Но Карсън и двете жени знаеха, че планетата вече е в здравата прегръдка на жестокия си посетител.

Въздухът се изпълни с пепел и сняг и се втурна срещу тях.

— Може би наистина няма ядро — каза Анджела.

— Да се надяваме — каза Карсън. И тъкмо щеше да добави с оптимистичен тон, че в крайна сметка всичко няма да се окаже нищо повече от силна буря, когато над главите им избухна бяла светлина и една огнена топка полетя от небето и разкъса снежния пейзаж.

Не беше наблизо, но всички се снишиха.

— Какво беше това?

— Метеор?

— Не знам…

Хъч изруга.

Карсън си пое дълбоко дъх.

— Анджела, колко мислиш ще продължи това?

— Не знам. Най-лошото трябва да свърши до ден-два. Все още се движи прекалено бързо. Освен това не следва орбитата на Делта, така че трябва да излезем от него доста скоро. — Чуваха я как диша. — Струва ми се обаче, че за малко времето тук ще е още по-гадно и отпреди.