Джек Макдевитт - Машините на Бога

Анджела млъкна и започна да наблюдава обекта и пристигащите данни. Кометната опашка, която (в синхрон с физическите закони) следваше обекта, сега се виждаше по-трудно, защото главата се беше обърнала към тях. Вече и последните частици буквално изчезнаха в червения пейзаж на облака.

— Идва насам — каза Анджела.

Наблюдаваха образа. Очакваха да видят как опашката се появява от другата страна. Това обаче не стана.

Спогледаха се.

— Движи се с постоянен ъгъл към целта — добави тя.

Хъч пребледня.

— Кога?

— Това не може да бъде — каза Карсън. — Да ни преследва облак!

— Ако продължи да намалява скоростта със сегашното темпо, бих казала в понеделник. Около 01:00 часа.

— Най-добре да съобщим на Тери — предложи Карсън. — Кажи им да се върнат и да ни вземат.

Хъч поклати глава.

— Мисля, че няма да стане. Отдалечават се от нас с доста висока скорост. Предполагам, че ще могат да обърнат едва около неделя по пладне.

Беше време за лягане. Хъч седеше пред един дисплей и го гледаше тъжно. Анджела приседна до нея и каза:

— Ще се справим. То не може да преследва нас!

— Знам — отвърна Хъч. — То е илюзия.

Екранът беше изпълнен с поезия.

— Какво е това? — попита Анджела.

— Записките на Маги. — Погледна я за миг и бързо сведе очи. — Мисля, че в тази жена е имало много неща, които просто съм пропуснала да забележа.

Погледът на Анджела се съсредоточи, но тя не каза нищо.

Хъч повика на екрана един файл.

— Това е от „Урик по заник“.

Ставаше въпрос за поредица молитви и песни, написани в чест на героя от Куракуа. Епични по звучене, те съдържаха и силно личен елемент.

„Урик е трябвало да се преживее отблизо — беше записала Маги, — а не от разстояние, както е със земните герои.“

И по-нататък продължаваше:

„Покажи ми какво обожават хората и ще ти кажа кои са най-важните за тях неща.“

И накрая имаше една молитва, която звучеше особено многозначително:

Погледнаха към небето на изток. Щеше да дойде оттам. Щеше да се появи над океана с цвят на кафе. Ако сега слънцето залезете, което, разбира се, нямаше да стане в близките няколко дни, щяха да могат да го видят и оттук.

— Може би ще стане видим през следващите дванайсет часа — каза Анджела.

Снежните полета бяха обширни и спокойни.

Делта. Петък, 20 май; 09:00 ч.

— Какви алтернативи имаме? — попита Хъч.

— Какво ще кажете да се ометем веднага? — предложи Карсън. — Да се качим на совалката и да тръгнем. Да се махнем от Делта.

Анджела обмисли предложението.

— Не мисля, че съдбата ще е с нас. Совалката е предназначена за операции от кораб до кораб. Не е конструирана за използване в гравитационни ями. Няма мощност. Не можем да се измъкнем, а и не мисля, че можем да си играем на гоненица с това чудовище. Не. Слушайте: в момента се движи доста бавно. Предлагам да останем тук. Да отидем от другата страна на планетата и да се скрием.

— Съгласна съм — каза Хъч, деполяризира панелите-екрани и дневната светлина влезе при тях. — Знаем, че на Куракуа и Нок е имало оцелели: тия неща не убиват всичко живо. Нека просто да се окопаем.

— Слушайте — каза Карсън, — дали наистина ще ни удари?

— Да — отговори Анджела. — Мисля, че по този въпрос няма никакво съмнение. Ще пристигне на около 30° спрямо хоризонта и ще ни удари директно. За нещастие изчислява времето безпогрешно. Ако беше малко по-рано или по-късно, нямаше да може да ни уцели. При платата искам да кажа.

Стомахът на Карсън се сви. „Изчислява времето безпогрешно.“

— Добре — каза той. — Да тръгваме към другата страна. Нека спътникът погълне ефекта от удара. След това веднага се омитаме. Ако можем. — Лицето му беше станало сериозно. — Значи вече разбрахме Оз. Бил е предназначен да привлече това проклето нещо. Не мога да повярвам! Тия копелета нарочно са уредили бомбардирането на цивилизациите на Нок и Куракуа. Трябва да са били психопати.

— Ще говорим за това по-късно — предупреди ги Анджела. — Имаме много работа.

— Права си — каза Карсън. — Ще започнем с пренареждането на камерите, за да получим възможно най-добрите записи.

— Има още нещо, което можем да опитаме — каза Хъч. — Може би блоковете ни са свършили повече работа, отколкото очаквахме. Можем да ги взривим. Да извадим стръвта от водата.

Анджела поклати глава.

— Мисля, че вече няма значение. Твърде късно е. Това нещо ще си дойде за вечерята, каквото и да правим.