Джек Макдевитт - Машините на Бога

По-късно, когато вече бяха на земята, Карсън дойде за обяд. Хъч остана в задната част, защото пилотската кабина беше много тясна за тримата. Той предъвкваше един сандвич, а Анджела правеше плана за полета на следващия ден. И изведнъж Карсън попита:

— Какво е това?

Беше се вторачил в горния екран.

Обектът беше оформил нещо като пръсти.

И въпреки цялото си обучение, въпреки интелектуалните си навици, натрупани през целия й живот, и непоклатимото убеждение, че вселената е в основата си рационална и познаваема, Анджела усети как я побиват тръпки.

Бяха израстъци, някакви удължени участъци. Издатини.

— Седем — каза Анджела. — Преброих седем.

— Едното се разделя — рече Карсън.

Ставаха все по-дълги и тесни. Наистина приличаха на пръсти.

— Имаме ли някакви данни? — попита Карсън.

Анджела провери контролното табло.

— Най-дългият е двайсет хиляди километра, плюс-минус шест процента. Още нямаме данни за удължаването.

— Може би са просто водни капки в дирята на обекта — предположи Хъч.

Да. Точно това бяха. Анджела се почувства облекчена, а след това и глупава, сякаш не беше ясно от самото начало, че става въпрос за нещо толкова обичайно.

— Да — каза тя. — Сигурно.

Водните капки започнаха да губят очертанията си. Разделяха се, преплитаха се, сливаха се. Илюзията се разпадна. Може би наблюдаваха бърза комета с множество опашки. Или пък експлодирал космически кораб.

Но що за изригвания бяха това, за да бъдат изхвърляни такива огромни количества?

— Мисля, че се разпада — каза Анджела.

Комуникаторът иззвъня и на екрана се появи образът на Драфтс:

— Погледнете обекта — каза той.

Карсън вдигна ръка.

— Виждаме го.

Драфтс, разбира се, не реагира, защото образът пристигаше при него след няколко минути.

Анджела беше потънала във водовъртеж от емоции.

— Страхотно! — възкликна тя. Нищо в живота й, който беше изпълнен с какво ли не, не я беше подготвило за това, което изпитваше в момента. Без да може да се овладее, тя нададе радостен вик и замахна с юмрук във въздуха. — Великолепно! Но какво е това все пак?

Приличаше на нещо, което сякаш се разплита.

От основната му част се откъсваха и политаха навън дълги пушещи комети.

— Какво, става по дяволите? — чу се пак гласът на Драфтс.

Процесът продължи, макар и толкова бавно, че беше трудно да се улови с невъоръжено око. Според Драфтс обектът се разпадаше, стопяваше се както би трябвало да стане много по-рано сред жестоките вълни на гравитационните полета.

— Но защо сега? — запита Анджела. — Защо не вчера? Защо не миналата седмица? Ако местната гравитация се беше променила съществено, разбирам. Но…

— Другото си премина спокойно — намеси се Хъч. — А това защо експлодира?

— Според мен не става въпрос за експлозия — отговори Анджела, без да отделя поглед от екрана. — Не може да се види много ясно, но ми се струва, че в момента част от външната му обвивка просто се отлюспва.

— Какво може да причини това?

— Не знам — отвърна тя. — Това нещо май не се подчинява на физическите закони.

Тя започна да превърта на бързи обороти всичко записано до този момент. Обектът се отвори бавно и грациозно — кървавочервено цвете с красиви венчелистчета.

Продължиха работата по изрязването на блоковете, но продължаваха да наблюдават и пристигащите данни за „дракона“.

Към края на работата за деня Анджела внезапно възкликна:

— То се обръща! Да ме вземат мътните! Променя си курса.

Затова са му били предишните маневри. Просто е изхвърляло материал в пространството.

— Възможно ли е? — попита Хъч. — Искам да кажа, че естествените обекти не обръщат посоката, нали?

— Не и без чужда намеса. — Повърхността навън изглеждаше празна, студена и нечовешка. Пропита от рубинена светлина, място, където можеше да се случи всичко.

— Къде отива? — попита Карсън.

— Не знам. Няма да можем да кажем, докато не завърши маневрата си. Но се обръща към нас.

— Възможно ли е това нещо да знае, че сме тук? — ахна Хъч.

— И какво по дяволите е то? — ядоса се Карсън.

— Нали точно това се мъчим да разберем — отговори Анджела.

— По-добре да осведомим „Ашли“ — каза Хъч.

— Вече им съобщих.

— Може би трябва да помислим как да се махнем оттук — предложи Хъч.

Карсън постави ръка на рамото й, но не каза нищо.

Анджела си беше помислила за същото. Но трябваше да се предпазят от прибързани заключения. Небесните тела не преследват хора.