Джек Макдевитт - Машините на Бога

Той я разпита за книгата с японска поезия, която четеше, и я накара да съчини сама едно хайку. След няколко минути и много зачеркване тя стигна до нещо:

— Чудесно — каза Драфтс.

— Сега е твой ред.

— Мен не ме бива.

— Опитай.

Той въздъхна и взе един лист. Тя внимателно наблюдаваше как се мъчи над задачата! Усмихваше й се многозначително, здравата се потруди и накрая й подаде следното:

— Харесва ми — каза тя.

Тъмните му очи се втренчиха в нейните.

— Знам, че не може да се мери с твоето, но пък казва истината.

Делта. Вторник, 17 май; 15:35 ч.

Ъгълът беше почти под пълни 90°. Проблемът беше в леда — беше крехък и лесно се къртеше. Но се получи добре. Накрая Карсън каза „ура“, изключи захранването и стисна ръката на партньорката си. После се обади на Анджела:

— Готово. Засега свършихме. Да тръгваме.

Понесоха се над свършената работа и й се насладиха. Никак не беше зле за аматьори като тях.

Анджела прекара цялата вечер пред данните, които пристигаха от „Ашли“. Ровеше се във файловете и си мърмореше нещо.

— Какво не е наред? — попита Хъч.

— Тия неща — отвърна тя. — Няма начин, по който могат да се обяснят. И започвам да се чудя какво ще постигнем, ако ги оставим да си отминат ей така и не се появи нито едно друго.

— Гадно, нали? — възкликна Хъч.

— Меко казано. Изправени сме пред фундаментално откритие. Каквото и да е то. Те просто не се подчиняват на физическите закони. Това, което се приближава към нас, ще подмине слънцето и очевидно ще си продължи по пътя. Искам да кажа, че това нещо наистина пътува. — Тя за момент замълча. — Не мога да разбера какво ги държи толкова компактни.

— Какво предлагаш, Анджела?

— Мисля, че трябва да намерим начин да го разгледаме отблизо, когато минава покрай нас.

— А имаме ли време?

— Можем да уредим някакво засичане. Няма да имаме много време, защото корабът не може да нагласи скоростта си спрямо неговата за времето, с което разполагаме. Но можем да хвърлим един бърз поглед, а и може би сензорите ще са по-ефикасни от по-близко разстояние. — Тя погледна Карсън. — Ти какво мислиш?

— Не можем ли да го настигнем по-късно, ако се наложи? — Въпросът му беше отправен към Хъч.

— Не — каза тя. — Когато си имаме работа с нещо, което се движи толкова бързо, ако го пуснем да си отиде, може никога вече да не го видим.

— Не мисля, че е благоразумно да хукнем след него точно сега — каза Карсън.

Анджела се намръщи.

— Не виждам какво толкова има. Тери е добър пилот. И ще успее да спазва безопасна дистанция.

— Не — отсече Карсън.

— Франк — настоя Анджела — рискът е по-скоро в това да не го направим.

Поспориха още малко и успяха да го убедят.

Направиха няколко последни технически консултации. Драфтс вкара показанията за полета в навигационните системи. Щяха да използват Фликинджърови полета, за да преодолеят някои от ефектите на ускорението.

Трийсет минути след като решението беше взето, „Ашли Тий“ излезе от орбита с ускорение, което направо размаза екипажа му по седалките.

— Добре ли си? — попита Драфтс.

— Бива — отвърна Джанет, почти останала без дъх.

— Спринтът ще трае около шейсет и два часа.

На екраните оранжевият леден свят Делта бързо се смали до размерите на топчица, а след това и до точка светлина. След известно време остана да се вижда само газовият гигант, но много скоро и той се превърна в обикновена звезда.

Делта. Сряда, 18 май; 09:30 ч.

Операцията на малкото плато беше минала толкова успешно, че се надяваха да свършат до края на деня.

Рязаха и отчупваха, докато се получиха три гладки скални повърхности, разположени една спрямо друга почти под прав ъгъл. След това продължиха с изправянето на четвъртата стена, на която имаше масивна вдлъбнатина. Карсън много съжаляваше, че не може да я запълни, а вместо това трябва да отсича стените около нея.

Бяха се усъвършенствали в рязането и сега всичко вървеше лесно. Когато беше възможно, слизаха на повърхността. Но през повечето време трябваше да бъдат във въздуха и да работят. Анджела им обърна внимание върху факта, че нарушават много от правилата за безопасност. Тя обаче преглъщаше резервите си, издигаше ги високо във въздуха и при даден сигнал обръщаше совалката на една страна. В задната част, вързан здраво с въжето, Карсън направляваше лъча.