Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Не знам дали си давате сметка — каза тя, — но пред нас е таткото на всички аномалии. Всички ще влезем в учебниците по история.

— Обаче първо трябва да оцелеем — отвърна Хъч.

— Анджела! — Беше Драфтс и изглеждаше доста объркан. — Не знам накъде отива, но със сигурност не отива там, накъдето сме тръгнали ние. Прави си каквото си иска и не можем да се нагаждаме достатъчно бързо, че да го следваме. Ще трябва да обърнем на сто и осемдесет градуса и да опитаме отново. Ще се получи истински маратон. Ще ни трябват още няколко дни, за да можем да го засечем. Не можем да определим нищо, докато не се установи по някакъв начин. — Той поклати глава. — Това просто не може да бъде! Ще се свържа пак с вас, щом разберем какво става.

И изключи.

— Трябва да има някаква грешка — каза Анджела невярващо. — Те имаха достатъчно време да се доберат до него, а сега казва, че му трябвали дни, за да обърне и да го настигне.

— Просто още не е обмислил ситуацията — поясни Карсън.

— Може би. Но освен това може да знае нещо, което ние не знаем.

— Ако знаеше, нямаше ли да го спомене?

— Разбира се. Но може би си мисли, че ние вече го знаем.

— Попитай го.

— Може би няма нужда. — Анджела отново погледна данните и започна някакви междинни операции. Междувременно забеляза, че захранващите клетки са спаднали под границите за безопасност и каза: — Край. Стягайте коланите. Прибираме се.

Никой не каза почти нищо по време на обратния път, но щом влязоха в подслона, тя им каза какво е знаел Драфтс.

— То просто намалява скоростта. Натиснало е спирачките.

— Значи затова се разпада — каза Хъч.

— Да, така ми се струва. Въпреки външния си вид, то очевидно е доста компактно, като се има предвид какво може да прави. Но тази маневра идва малко множко дори за механизма, който го държи да не се разпадне.

Карсън зададе въпроса, който може би беше в главата на всички:

— Дали е естествен обект?

— Разбира се — отвърна Анджела. Но тя говореше по-скоро от позициите на здравия разум, отколкото на човек, който знае това със сигурност.

— Как може да си променя посоката? — попита Хъч. — А и що за спирачен механизъм може да има?

— Може би някъде има нещо, което упражнява власт върху него — отвърна Анджела. — Свръхплътен обект например.

— Това ли мислиш, че става? — попита Карсън. Беше съблякъл якето си и тъкмо тръгваше към машината за кафе.

— Не. В такъв случай щеше да има други ефекти, предварителни показания или орбитални отклонения. Но нямаше нищо такова. Нямам никакво обяснение, но това не означава, че трябва да въвличаме някакви злонамерени агенти.

— Кой е злонамерен? — попита Хъч.

Спогледаха се и Анджела остави въпроса да виси във въздуха.

— То реагира на нещо. Трябва да е така. Може би магнитни полета. Може би е имало някакво слънчево изригване. Трудно е да се каже оттук, отдолу. — Тя сви рамене. — Просто ще трябва да изчакаме, за да разберем.

— Анджела — обърна се към нея Хъч, — това нещо като облак ли е? По химически състав.

— Да — отвърна тя. — Състои се от същите елементи, от които се състоят големите облаци, даващи началото на звезди: частици въглерод, силикати. Водород. Формалдехид. А вероятно във вътрешността му има и голям къс желязо или камък.

Хъч отпи от кафето си. Беше подправено с канела.

— Имаше концентрация на формалдехид в почвата около Оз — каза тя.

— Не знаех — учуди се Анджела. — Вярно ли е?

— Да.

Тя погледна слънцето, което все още беше високо на югозапад. Беше само малко по-близо до хоризонта в сравнение с времето, когато бяха пристигнали.

— Та значи как удря спирачки? — попита отново Хъч.

Анджела се замисли.

— Единият начин е това, което вече познаваме — да изхвърля материал навън. Като ракета. Другият е да си играе с гравитационните полета.

— Това възможно ли е? — попита Карсън.

— За нас не. Но ако антигравитацията е възможна, а има доказателства, че тя е, тогава да, може да бъде направено. Вижте, нека се върнем в реалността. Самото съществуване на това нещо предполага широкомащабна манипулация на гравитацията, на приливните сили, както и на всеки друг вид сили, за които мога да се сетя. Почти изглежда така, сякаш това нещо съществува в дименсионален вакуум, където почти нищо, идещо отвън, не може да го засегне.

— Почти?

— Да, почти. Вижте: има два облака. Да предположим, че са пътували с една и съща скорост, когато са влезли в планетарната система. Трябвало е да се разбият, обаче това не се е случило. Този от далечната страна на слънцето се движи по-бавно от другия. И така трябва да бъде, защото е под влияние на слънчевото притегляне, докато нашето бебче се придвижва към слънцето. Значи някакъв ефект има. Но не ме карайте да ви го обяснявам.