Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Давай — казваше Хъч.

След час си размениха местата. На Хъч й харесваше да прицелва голямото оръдие, а освен това се бяха научили как да настройват сензорите така, че да могат да виждат и през пушека, и работата им стана доста по-ефикасна. До момента, в който прекъснаха операцията, за да обядват, една значителна част от задната стена се беше превърнала в чакъл. Но пък бяха направили идеален куб!

Ограничаващият фактор за осъществяването на срещата с облака и придвижването успоредно с него не беше във възможностите на кораба, а в това, че екипажът не можеше да издържи дълго на такова ускорение. Щяха да пристигнат с изтръпнали стави и сковани гърбове и да имат на разположение само няколко секунди, преди обектът да прелети покрай тях и да ги остави на безнадеждно разстояние зад себе си. За да смекчи тези ефекти, Драфтс програмира в ускорението временни почивки, през които двамата ставаха и се раздвижваха. Пътуването нямаше да е от най-приятните, но щяха да го преживеят.

Хъч нямаше доверие на набързо планираните маневри, защото бяха импулсивни. Чудеше се за какво беше необходимо това пътуване. Логиката на Анджела имаше право: вероятно щеше да се появи и друг обект. Защо да не тръгнат след него, когато им е по-удобно? Беше се подразнила от това, че Джанет не я подкрепи. Вместо това се беше поддала на общото въодушевление. Отново вземаха прибързани решения, без да мислят за евентуалните последици. Чудеше се дали въобще са се научили на нещо на Бета Пас.

Изпитваше известно задоволство, че сега Джанет е прикована от ускорението. Така й се падаше.

Прегледаха работата си на южното плато. Гледано от въздуха, то приличаше на оранжево детско кубче.

— Ще ми се да можехме да променим цвета му — каза Карсън. — Структурите на Оз имаха висока степен на отразяване, а и изпъкваха сред останалото около тях.

— Мислиш ли, че това има значение? — попита Хъч.

— Нямам представа. Възможно е.

Хрумна й, че блокът с цвят на тиква може да се окаже също толкова труден за обяснение за някоя следваща експедиция, колкото се беше оказал за тях Оз.

Беше дошъл редът на източното плато. То беше три пъти по-голямо от това, което бяха довършили току-що, по-неравно и на места доста разбито. Нещо повече: когато започнаха да го оформят, откриха, че е безумно крехко. Стените му се набръчкваха веднага след като лъчът ги докоснеше, при което отпадаха цели участъци. Направиха няколко проби с различна сила на лъча и различни ъгли и откриха, че работата директно отгоре с много ниска мощност е най-приложима в случая.

— Като при всичко останало — каза Карсън, докато разрязваха и излъскваха, — и тук единственото, което върши работа, е финесът. Лекото докосване.

Комуникацията с „Ашли“ ставаше все по-трудна. За двайсет и четири часа корабът беше пропътувал приблизително петнайсет милиона километра. На такова разстояние изпращаните с лазер сигнали трябваше да пътуват около две минути, за да отидат и се върнат. Разговорите станаха бавни и изнервящи и двете групи започнаха да усещат изолираността си една от друга.

Наземният екип спа през нощната фаза. Но и тримата станаха много рано, изпълнени с нетърпение да започнат работа. Направиха си обилна закуска и се върнаха на източното плато.

Надяваха се да довършат стената, която бяха започнали предишния ден, и да оформят ръба. Хъч много обичаше да прави ръбовете. Те бяха откъсване от рутината.

Тъй като голяма част от работата се вършеше от въздуха, Анджела обикновено беше сама в пилотската кабина и наблюдаваше пристигащите от „Ашли“ картини на приближаващия обект. На облака — мъничък, пурпурен и напълно невъзможен.

Понякога трябваше да се отърсва, да си напомня къде се намира, да продължава да държи под внимание работата, както и хората, които висяха на отворената врата на товарното отделение. Но — Боже мой — моментът беше величествен.

Съжаляваше единствено, че не е на борда на „Ашли“.

Драфтс ту изпадаше във възторг, ту оклюмваше. Сензорите продължаваха да им дават само сведения от повърхността.

— Онова, което искам да направя — каза той на Анджела, — е да заложа всичко на карта и да поставя „Ашли“ право на пътя му. Да го оставя да мине право върху нас и да видим какво ще стане. — Това привлече вниманието й, макар че знаеше, че той не говори сериозно. И все пак натисна бутона за съобщения и му каза да забрави подобни идеи и че тя лично ще разбие цялата му кариера, дори ако спомене още веднъж подобно нещо. Той обаче добави, дълго преди заплахите й да стигнат до него: — Разбира се, няма да го направя. Не вярвам, че пробите ще бъдат от кой знае каква полза, но ще се опитаме да вземем една.