Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Какви аномалии? — попита Карсън.

— Нещо като облаци. Два.

— Тук? — възкликна Анджела като погледна кристално ясното небе. Очевидно мислеше, че става дума за нещо в атмосферата.

— Единият се приближава, другият е оттатък слънцето и се движи в обратна посока. Вижте, не съм сигурен, но ми се струва, че не са в орбита.

— Облаци ли казваш?

— Да. Облаци.

— Не е възможно — отсече Анджела.

— Ще ви изпратим картина.

— Добре. — Тя тръгна да се връща. — Франк, имаш ли нещо против?

— Не. Хвърли един поглед. Ще се видим в совалката.

Лъчевият прожектор беше същият като тези, които бяха използвани на Куракуа за пробиване на шахти в полярните ледове. С него се работеше лесно, беше издръжлив и ефикасен. Тесният идеално насочен лъч можеше да прорязва платата като сирене, дори когато прожекторът използваше относително малката мощност на совалката.

Проблемът беше, че устройството не бе пригодено за совалката. Щеше да се наложи Карсън да го прицелва от вратата на товарното отделение, докато совалката беше във въздуха. Имаха само едно предимство: половинтонният инструмент тежеше само около двеста килограма при тази гравитация.

Анджела дойде забързана при Карсън и Хъч. Беше развълнувана.

— Не знам дали има нещо общо с това, което търсим, но си имаме два много интересни обекта. — Тя описа какво са видели на кораба. — Според Тери става дума за облаци.

— Но не и според теб?

— Не. Облаците биха се разкъсали от гравитационните полета. Приличат на облаци, но не може да са облаци. Трябва да са доста твърди тела. Изкривеният им вид ще се окаже чиста илюзия.

— Не могат ли да са водородни облаци? — попита Хъч.

— Не. Не и с такива размери. Тези са прекадено малки. Дори не мога да си представя как са се оформили. — Тя тръсна глава. — Ще ги държим под наблюдение. — Анджела им помогна да застопорят инструмента, след което седна в пилотското кресло. — Готови ли сме?

— Да.

— Добре. Тръгваме. Тревожи ме, че и вие, и прожекторът ще сте в дясната част на совалката. Не правете никакви внезапни промени на положението си. И ако ви помоля да спрете работа, искам да го направите веднага и да се прехвърлите в другата част. Разбрахме ли се? Ако това нещо наистина се отскубне и изпадне, не се опитвайте да го спирате. Въобще не тежи толкова, колкото изглежда, но това се отнася и за вас. Не искам никакви нещастни случаи.

Тя им пожела успех и затвори пилотската кабина.

Щяха да летят с отворена външна врата, защото инструментът се подаваше навън. Вързаха за коланите си по едно въже.

Анджела запали двигателите и се издигнаха. Совалката направи кръг около трите купола, обърна на изток и се понесе над платото. Времето се беше прояснило и от север подухваше лек ветрец.

— Вероятно платата са образувани от метанови глетчери каза Анджела. — Интересно дали тук има периодични ледникови епохи.

Тя продължи да говори, а Карсън и Хъч я слушаха и търпяха неудобствата на пътуването отзад. Гледаха безкрайните снежни пейзажи и как ръбът на платото тръгва надолу — може би на около двеста метра, и как под тях се ширва равнината. Карсън беше предложил първо да свършат с по-лесните обекти.

Хъч се чудеше дали Анджела някога е пътувала с отворена врата на товарното отделение. Беше малко вероятно, но тая жена си познаваше совалката отлично. Появи се някакво постоянно теглене, тенденция да се накланят на дясната страна, но тя успяваше да компенсира.

Най-лесното на пръв поглед плато беше на юг. То вече представляваше доста приличен куб, като се изключи едно място, където беше паднал къс и беше оставил голяма дупка в общата симетрия. Трябваше да я пооправят. Останалото не беше нищо повече от това да изправят ъглите.

— Приближаваме мишената — каза Анджела. — Да направим две обиколки, за да решим как точно ще процедираме.

Джанет се изненада, когато разбра, че първата експедиция на 4418 е била пилотирана от Харли Коста, когото познаваше. Беше подвижен дребен мъж, който говореше като картечница и не можеше да толерира хора, които не споделяха огромната му страст към астрономията. Джанет си беше направила труда да се позаинтересува от специалността му, беше задавала подходящи въпроси и двамата бързо бяха станали приятели.

Харли не си падаше по простите изречения. Енергията му просто не можеше да се побере в границите на обикновения синтаксис. Идеите му направо атакуваха. Той смазваше (а не просто оспорваше) противните мнения, отхвърляше протестите и налагаше решения с разбиваща категоричност. Харли никога не изразяваше мнение. Той раздаваше истината. Тя често се чудеше що за човек ли е партньорът му, затворен с него толкова години подред.