Джек Макдевитт - Машините на Бога

Най-външната луна в системата обикаляше в орбита около газовия гигант на разстояние 18 милиона километра. Беше най-обикновено парче скала, очукано и потрошено. От северното полукълбо на тази луна в момента се виждаше страховито небе — кървавочервено, изпълнено от широка огнена река. Реката не знаеше граници и брегове: тя караше звездите пред себе си и дори слънцето тъмнееше пред светлината на преминаването й.

Делта. Събота, 21 май; 10:10 ч.

Гледаха как драконът се издига — масивен облак, издут и надвиснал отгоре им. По източния хоризонт към тях се носеха потоци и пипала.

Камерите имаха оптични, инфрачервени, рентгенови и късообхватни сензори. Бяха прецизни и обезопасени, но според Хъч нямаше да издържат дълго.

Избраха три места, всяко по на половин километър извън прицелната зона. Две бяха на възвишения. Покриха камерите с импровизирани калъфи и забиха триножниците в леда. Едната беше нагласена да записва приближаването на дракона, а другите — прицелната зона.

Направиха няколко проби, нагласиха захранващите клетки и се оттеглиха в подслона за обяд. Имаше пуйка. „Обилно похапване — помисли Хъч. — Добре е за настроението.“

Отвориха две бутилки „Шабли“ и заприказваха за дреболии.

На никой не му се ядеше.

Преди много време, когато беше на девет, Хъч беше отишла с баща си да види Майкъл Париш — мага. Беше вечер, изпълнена с летящи шкафове, с хора, разрязвани наполовина, и една черна кутия, от която излизаха безброй гълъби, зайци и червено-бели кърпички. Присила се беше опитала да разгадае техниките, използвани от мага, но така и не успя. И макар да знаеше, че се използват трикове, че всичко е илюзия, тя все пак загуби връзката с физическия свят и стигна до момент, в който невъзможното спря да я изненадва.

Сега беше точно в същото състояние.

След вечеря излезе навън, седна в снега и се остави чуждият свят да я завладее, сякаш това можеше да й помогне. Имаше чувството, че този свят е поставен тук изключително за нея и приятелите й, че е чакал милиарди години, за да дойде точно този момент.

След малко и другите се присъединиха към нея и заедно загледаха светлеещото небе на изток.

„Ашли“ продължаваше да предава нови и нови данни за дракона. Драфтс се люшкаше между професионалната оценка и чистата паника и вече ги съветваше да се качат на совалката и да се махнат от планетата. Джанет, която познаваше Хъч и Карсън по-добре, им каза само, че била сигурна, че ще се справят.

— Не бива да чакаме до утре — каза Анджела. — Ще съм много по-спокойна, ако се махнем още тази вечер.

— Тук сме си добре — възпротиви се Карсън. — Няма смисъл да се гъчкаме в совалката предварително. — Той влезе вътре и се върна с още една бутилка „Шабли“. За да докаже правотата си.

Така че зачакаха и започнаха да обсъждат дали ще са на по-сигурно на земята, или във въздуха в момента на удара. Дали не е чиста параноя да си мислят, че това нещо ги преследва. („Не става въпрос за нас — каза всеки от тях по един или друг начин. — То е видяло платата. Тях е хукнало да гони.“). Дали, ако хукнеха да бягат, обектът отново ще промени курса си и ще ги подгони. Да, точно тях — и да вървят по дяволите платата. След известно време, въпреки напрежението, Хъч вече не можеше да си държи очите отворени. Никой не си легна тази нощ — всички спаха в общата стая, на столовете.

Хъч се будеше през няколко минути. Накрая реши, че ако някога й се наложи да мине през нещо подобно (което щеше да се случи, но за това друг път), ще се омете при най-малкия намек за нещо необичайно.

Някъде към пет усети миризмата на кафе. Анджела й подаде чаша.

— Здрасти — каза Хъч.

Драконът приличаше на разгневено петно в небето.

— Много ще се радвам, когато се измъкнем оттук — каза Анджела.

Около слънцето имаше пръстен, а над равнината се стелеше гъста мъгла. На югозапад се беше появила половин луна.

Земята беше покрита с пресен сняг, във въздуха се носеха последните снежинки.

— Голяма излагация — каза Анджела, когато излязоха. — Епохално космическо събитие, а ние трябва да се крием от другата страна на планетата.

— Е, можем и да останем, ако настояваш — каза Хъч.

— Не, нямах това предвид — отвърна Анджела. Качиха се в совалката и тя зае мястото си пред контролните уреди и започна проверката. — Но ми се ще да си имахме кораб, за да можем да излезем в орбита и да гледаме фойерверките.

Хъч включи комуникатора и прибра информацията от „Ашли“. На екрана се появи драконът. Картината вече не беше добра, защото корабът беше много далеч. И продължаваше да се отдалечава.