Джек Макдевитт - Машините на Бога

На борда на „Ашли Тий“, на път за LCO4418. Сряда, 27 април; 19:30 ч.

— Не мога да повярвам, че наистина правим това — каза Драфтс и се намръщи на двата си чифта.

— Какво да правим? — попита Анджела, като вдигна поглед от книгата си.

— Че преследваме дракон — обясни Хъч. Тя имаше само един чифт.

— Не вярвам и на една думичка от всичко това — каза Анджела. — Но ми се е случвало и да греша.

— Моят проблем е — продължи Драфтс, — че не мога да си представя как изглежда това чудо. Да не би да очакваме, че става въпрос за орди от деструктивни наномашини, изхвърляни от Бездната в галактиката на всеки осем хиляди години? — Той изчисти една карта. — Или пък флотилии от психопати?

— Може би не идва от Бездната, а някъде от центъра на галактиката — каза Джанет. Тя се опитваше да не показва задоволството си от картите, които има! — Серви.

— 4418 е била изследвана. Ако там е ставало нещо, щяхме вече да знаем — каза Драфтс на Карсън.

— А може би не — пак се обади Анджела. — Ако това нещо съществува, може да не е много лесно за откриване. Освен ако не знаеш какво точно търсиш.

— Е — каза Драфтс, — не искам да обиждам никого, но се съмнявам, че тоя дракон ще се покаже на дневна светлина.

— Ее, Тери, стига вече! — Анджела въздъхна толкова силно, че сигурно се чу чак в другия край на совалката. — Ти си прав. Но точно тия, дето изглеждат шантави, правят големите открития.

Карсън й се усмихна с благодарност.

Драфтс сви рамене.

Хъч раздаде и започна да гледа как Джанет сплаши всички така, че никой не заложи нищо. Карсън зашава неспокойно.

— Строителят, изобразен като Смъртта — каза той. — Възможно ли е да се построили нещо, което да им се е изплъзнало?

— Защо не почакаме да стигнем? — каза Хъч. — Бездруго не можем да правим нищо, освен само да предполагаме.

Анджела седеше по турски и четеше „Матама“ — древна японска трагедия.

— Ако вълна има — каза тя, без да вдига поглед, — тя ще трябва да е доста дълбока, от порядъка на няколко светлинни години, за да можем да я засечем. Какъв механизъм може да е толкова голям?

— Ако я има — обясни Джанет, — тя се простира от Куракуа до Нок. Това са сто светлинни години. Минимум. — Тя погледна Карсън. — Това би бил ефект, който не е по силите на никого.

— Аз просто не мога да разбера с какво могат да бъдат свързани всички тези неща — намеси се Драфтс. — Строителите, които и да са били, са имали навика да оставят следи навсякъде, където са ходили. Тоест Монументите. Структурите на Оз и кубичните луни са измежду първите им опити според мен. Просто са се учели да плуват в нови води. Никакво скрито значение: просто са се упражнявали.

— Я стига, Тери — прекъсна го Карсън.

— Защо не? Защо трябва задължително да има някакъв скрит смисъл? Може би те са същото като останалите Монументи — нечия представа за гениално изкуство. А цикълът от осем хиляди години дори не е установен факт. Половината от него е чисто предположение, а останалото е просто фантазия.

Карсън и Джанет погледнаха Хъч. „Мамка му — мислеше си тя, — че какви гаранции мога да дам?“ Но се почувства длъжна да защити предположенията си.

— Датирането не е мое — каза тя. — Изчислено е от Хенри Джейкъби и Дейвид Емъри и от техническите лица на „Пърт“. Аз просто сглобих картинката. Ако цифрите са просто съвпадение, нека са си съвпадение. Но не може да става дума за фантазии. Да не мислиш, че искам да ме срещне дракон в космоса?

Всички се разсмяха и напрежението се стопи.

Ако някаква космическа ръка преместеше червения гигант LCO4418 в Слънчевата система, Меркурий и Венера щяха да потънат в него, а Земята щеше да заплува в горните му слоеве. Той светеше мътночервено, с температура само 2200 градуса по скалата на Келвин. Беше древна звезда, много по-стара от Сол. Кървавочервената й светлина едва озаряваше планетите й — в двата края на системата подобни на Земята, но разделени от четири газови гиганта. Изследователският екип, посетил системата преди десет години, беше стигнал до заключението, че навремето може би е имало и други планети, които са били по-близо до гиганта, но че те са били абсорбирани, когато слънцето се е разширило. Предполагаше се, че сега LCO4418 е близо до края на този цикъл. През следващите няколко милиона години тя постепенно щеше да изчезне.

Полетът мина тихо и мирно. Празничното настроение и ентусиазмът от времето на „Винкелман“ бяха изчезнали. Екипажът и пасажерите почти непрекъснато бяха заедно — никой не се, усамотяваше. Имаше обаче дълги моменти на мълчание, неудобни погледи и неизречени неща. Може би не беше чисто съвпадение, че вечерта, когато стигнаха LCO4418, разговорът се беше завъртял около това как могат да бъдат подобрени погребенията, за да улеснят бъдещите археолози.