Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Какво си разгадала?

Тя се тръшна на едно кресло.

— Ако отидем на подходящото място — каза тя — и си направим един Оз, можем да разберем за какво става дума.

— Да си направим Оз? Сериозно ли говориш? Не можем да си направим Оз. — Той се зачуди колко ли е изпила през нощта. — Ти въобще лягала ли си?

— Няма значение — каза тя. — Числата работят.

Карсън включи машината за кафе.

— Успокой топката. Какви числа? Къде е подходящото място?

Тя взе едно дистанционно и извади на екрана карта на звездното небе. Начерта една линия по протежение на ръба на Бездната, а също така и паралелни линии през Бета Пас, Куракуа и Нок.

— От много време знаем, че имаме циклите от осем хиляди години, но не можехме да видим никаква последователност. Може би защото ни е била пред очите.

— Добре — каза Карсън, — и къде ни води това?

— Ако наистина има цикличност от осем хиляди години и знаем, че тук е имало някакво събитие около 5000 г. пр.н.е., тогава трябва да е имало някакво по-ранно събитие тринайсет хиляди години преди новата ера, нали? А също така двайсет и една хиляди години преди новата ера. — Тя отвори прозорец и изписа цифрите.

— Ако се захванем с този осем хиляди годишен цикъл и го проследим назад във времето, тогава трябва да е имало събитие на Куракуа седемнайсет хиляди години преди новата ера, нали?

— Окей.

— Добре. Сигурни сме за второто и третото събития на Куракуа. И в двата случая започват четири хиляди години по-късно. Какво може да означава това?

— Мамка му, де да знаех.

— Франк, същото нещо се случва и на Нок.

— Как точно?

Тя попълни последната колона.

— Виждам последователността, но не виждам смисъла — каза Карсън.

— Това е вълна, Франк. Каквото и да е това нещо, то идва от Бездната. Пътува по една светлинна година на всеки седемдесет и четири години. Първата, за която знаем, A-вълната, е пристигнала тук — на Бета Пас — някъде около двайсет и една хиляди години преди новата ера.

— Дявол да ме вземе! — каза той.

— Четири хиляди години по-късно тя удря и по Куракуа. После, около хиляда години по-късно, се появява на Нок.

Карсън обмисли думите й. Абсолютни измислици.

Но пък цифрите съвпадаха.

— Какво би могло да бъде?

— Този, Който ходи по зората — отвърна тя.

— Какво?

Хъч присви очи.

— Помниш ли молитвата от Куракуа? — И тя извика текста на екрана.

— Каквото и да е това — каза Хъч, — то е свързано по някакъв начин с построеното на Оз.

В стаята беше студено.

— Може ли да са талисмани? — попита Карсън. Но представата, че една напреднала цивилизация може да разчита на средства за провокиране на свръхестествените сили, му изглеждаше нелепа.

— Или пък мишени — каза Хъч. — Ритуални жертвоприношения? Символични дарове за боговете? — Тя се извърна, за да застане с лице към него. — Слушай, ако нещо от всичко това е вярно, вълната, която е минала през Нок около 400-та година от новата ера, е изминала оттогава около трийсет и пет светлинни години. — Тя начерта още една линия, за да покаже разположението й. — Трябва да хвърлим един поглед какво има на пътя й.

Карсън се обади на Тръскот рано-рано и каза:

— Искам да те помоля за една услуга. Трябва ми малко оборудване на заем.

— Какво по-точно, Франк?

— Прожектор с лъч от частици за голямо натоварване. Най-големия, който имаш. Имаш такъв на борда, нали?

— Да, имаме няколко. — Тя изглеждаше озадачена. — Да не би да имаш намерение да правиш разкопки?

— Не — отвърна Карсън. — Нищо подобно. Всъщност имаме намерение да напуснем системата.