Джек Макдевитт - Машините на Бога

Когато най-накрая свърши, Карсън мина напред с количката си, извади предварително подготвените си записки и ги погледна. Изглеждаха сухи и надути. Прекалено приличаха на глупостите на капитана. Мелани Тръскот му се усмихна, за да го окуражи.

Той прибра бележника в джоба си.

— Не познавах Джейк нито толкова дълго, нито толкова отблизо, колкото вие. Но той загина с моите хора, като се опитваше да ни помогне. — Той погледна Хъч. — За загубата на някого никога не може да има основателна причина. Но те знаеха, а е важно, че и вие знаете, че те не загинаха по време на някаква обикновена маловажна туристическа обиколка. Това, което открихме, е много важно. Джейк, Джордж и Маги завинаги ще останат част от него. Както и всички ние. — Той направи пауза и огледа насъбралите си. — Съжалявам. Платихме с кръвта, си. Ще ми се да не беше така.

Тълпата не се разпръсна. Свързани от общата загуба, хората тръгнаха заедно към предния салон, където светлината беше по-ярка от обикновено, а освен това горяха и три бели свещи. Хората се разпръснаха на малки групички.

Хъч преживяваше нечия смърт на космически кораб за първи път. Винаги си беше давала сметка, че корабите, които пътуват между галактиките с крехкия си товар от оборудване и хора, създават наситени, макар и временни, връзки. Хората се чувстваха по-близки в съюза си срещу враждебната вселена. Антагонизмът, който можеше да доведе до неприятни развръзки на широката плоскост на планетната повърхност, сякаш се стопяваше в залите за наблюдение и по палубите на совалките. А другото важно нещо беше, че нещастията се преживяваха много по-тежко. Сред звездите нямаше зяпачи.

Повечето от масите бяха заети. Хъч обикаляше между тях, разменяше си разни истории с останалите, а понякога просто слушаше. Тази нощ сърцето й кървеше. От време на време ставаше по средата на някой разговор и се оттегляше на място, където можеше да бъде сама. Никой не се обиждаше.

Влезе Тръскот и си наля чаша вино.

— „Ашли Тий“ са тук — каза тя на Карсън. — Могат да отведат екипа ти, когато пожелаете. Но ти можеш да останеш с нас, ако искаш. Ние имаме по-добро медицинско оборудване.

— Благодаря — каза Карсън. — Съжалявам за всичките неприятности.

— Ще ги преживея. — Тя успя да се усмихне. — Франк, Джон говори ли с теб?

— Не кой знае какво. Зная, че е притеснен.

— Той няма лоши намерения. Но е напрегнат. Загубил е хора и се страхува за репутацията си. Не му е лесно.

— Знам. Но като се има предвид какво са загубили другите, ми е малко трудно да му съчувствам. — Самата Тръскот щеше да си има много повече неприятности. — Ти какво ще правиш сега? — попита той.

— Не знам. Може би ще напиша книга. Формира се комисия, която трябва да разбере дали можем да пригодим техниките за тераформиране, за да подобрим условията на Земята. Мисля, че ще ми е интересно да се присъединя към тях.

Карсън направи гримаса.

— Можете ли да постигнете нещо, без да предизвиквате огромни вълни и земетресения?

Усмивката й озари масата.

— Да, можем. Всъщност ние можем доста неща. Проблемът е, че в повечето случаи хората, които могат да действат, не искат промяна. Властта не толкова покварява, колкото отхранва консерватизъм. Пази статуквото. — Тя сви рамене. — Според Кейсуей единственото разрешение е да се транспортира една малка, високо образована и добре обучена група на планета като Куракуа и да се започне отначало. Склонна съм да се съглася с него, че родната планета е загубена кауза. Но не мисля, че природата на човека ще се промени само като изпратим навън група с овчи кожи.

— Не вярваш, че експериментът на Куракуа ще проработи?

— Не. — Тя отпи от питието си. — По природа не съм песимист. Поне не мисля, че съм. Но мисля, че природата на звяра е вродено егоистична. Куракуа трябва да бъде новата Земя. И аз подозирам, че ще бъде. Но образованието си казва думата само на нивото на повърхността, в най-добрия случай. Обучавай някой мръсник, колкото си искаш — накрая пак ще си имаш мръсник.

Карсън се наведе напред.

— Мислиш, че сме толкова лоши?

— Хомо мръсникус — каза тя. — Просто прочети историята. — Тя погледна часовника си. — Слушай, трябва да тръгвам. Когато пишат за всичко това, погрижи се да не направят грешка в името ми. Между другото, имам няколко съобщения за теб. — Тя извади три плика от джоба си и му ги подаде. След това се обърна и тръгна към изхода.

Пликовете бяха за стандартни съобщения от комуникационния център на „Пърт“. Две от тях бяха от Ед Хорнър. В първото пишеше: СЪЖАЛЯВАМ ЗА ЗЛОПОЛУКАТА. НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ ВСИЧКО Е НАРЕД. НАЙ-ВАЖНА Е БЕЗОПАСНОСТТА НА ЕКИПАЖА. ПРЕДПРИЕМИ КАКВОТО Е НУЖНО ДА ПРЕДПАЗИШ ХОРАТА СИ.