Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Отрова? — възкликна Карсън.

— Вероятно. Но вие не принадлежите към местните биоформи. Така че сте имали късмет. Както и да е, искам да ви държа под око до утре сутринта. Ако дотогава не се появи нищо, ще се върнете в каютите си. — Тя провери записките си. — Имате посещение.

— Кой е? — попита Карсън.

— Аз. — На вратата се появи Харви Сил. — Имам информация за вас.

Лекарката се извини и излезе, а Сил ги попита как се чувстват.

— Доста добре — отвърна Карсън. Истината беше, че не беше мигнал, откакто го бяха качили на борда. — Какво ни носиш?

— Данни от елхасето.

— От какво?

— Лунарната хоризонтална скица. Не помните ли? Нали искахте да знаете кога четирите спътника са били подредени в права линия.

— А, да — възкликна Карсън. В момента това не му изглеждаше важно.

— Е, било е преди доста време. Изчислихме го за около 4743 година преди новата ера по земния календар.

Карсън се позамисли, после каза:

— Това не може да е каквото търсим.

— Защо?

— Много е скоро. Знаем, че са пътували между звездите още през двайсет и първото хилядолетие преди новата ера. Космическата станция е примитивна, така че трябва да е отпреди това. Имаме ли някакво събитие, което се е случило преди повече от двайсет и три хиляди години?

Сил направи справка със записките си.

— Орбитата на единия от спътниците е под тъп ъгъл спрямо останалите. Което означава, че едва ли някога се подреждат в идеална права линия. Преди 4743 година трябва да се върнем с повече от сто хиляди години назад.

— Не може да е вярно!

— Не знам — сви рамене Сил.

— Кажете ми, ако искате да направим нещо друго за вас. — Усмихна се на Джанет и излезе.

— Струваше си поне да опитаме — каза Карсън. — Но чак сто хиляди години…

— А може би изчисленията са погрешни?

— Може би. — Той притвори очи. В стаята едва сега беше започнала да влиза слънчева светлина. Беше топло и го караше на сън. Нещо, свързано със станцията, беше занимавало мислите му, когато започна цялата история с раците. Трябваше да помисли за това, да се поразрови в ума си и да го открие.

— Джанет — каза той, — я си помисли за развалините.

— Какво по-точно?

— Всъщност ние не видяхме кой знае колко от града на пристанището. Приличаше ли ти обаче на типа град, който биха построили хора от много напреднала цивилизация, които пътуват между галактиките?

— Имаш предвид стоманата и бетона ли?

— Да. А също и доказателствата за усилен морски транспорт, които видяхме. Тогава си помислих, че сринатият мост прилича на нещата, които бихме построили ние.

— Но ние пътуваме между галактиките.

— Едва започваме. А те са го правили хиляди години. Има ли логика да са продължили да използват тухлени стени?

— Може би — отвърна тя. — Какво се опитваш да ми кажеш?

— Не знам. — Въздухът беше натежал. Трудно му беше да си размърда мозъка. — Възможно ли е междузвездната цивилизация да е била преди това? Преди градовете и космическата станция?

— Може — каза Джанет. — Ние тръгваме от предположението, че става въпрос за линеен прогрес. Но е възможно да са попаднали в тъмна ера. Или просто да са се сгромолясали. — Тя удари с юмрук по възглавницата си. — Точно това е, Франк. Много интересно какво ще покажат разкопките.

— Да — съгласи се Карсън. — Но ще трябва да ги направи някой друг. Аз със сигурност не слизам пак там. За нищо на света.

Краката му бяха под упойка и той усещаше в тях само приятна топлина.

Докато Джанет спеше, Карсън потъна в мисли. Сънят, който трябваше да дойде след транквилантите, така и не идваше. Карсън се унасяше, но умът му беше буден. Сякаш наблюдаваше от разстояние.

Отново и отново преценяваше решенията, които беше взел. Не беше се отнесъл сериозно към възможността за нападение. Не беше взел и предпазни мерки срещу друга опасност, освен тази, идеща от един-единствен хищник. Не беше успял да осигури необходимата безопасност.

Притъмня и той включи екрана. Луните се появяваха една по една. Бяха хладни, бели и живи. Може би всичко в тази система беше живо: слънцето, планетите, всичко в слънчевата орбита. Дори и материците. Луните се подредиха, строиха се като военна част, като раци…

Елхасе!

Той се събуди. Беше потънал в пот.

Джанет спеше спокойно.

Елхасе!

Беше се случило през 4743 година преди новата ера. А ерата на монументите беше свършила, доколкото знаеха, двайсет и една хиляди години преди новата ера.

Той взе един бележник и започна да пише. Да предположим, че хората, обитавали пристанищния град, са построили космическата станция. Да предположим също така, че активното функциониране на станцията е приключило скоро след това, защото е била примитивна и поради тази причина бързо е станала непригодна. Но понеже не е имало други, по-напреднали станции, градът и цивилизацията на планетата са престанали да съществуват. Дали въобще са успели да надживеят спътника?