Джек Макдевитт - Машините на Бога

Карсън се опита да обясни с възможно най-малко думи.

— Няма ли изход? — попита тя.

— Не.

— Къде е Маги?

Нямаше как да смекчи новината.

— Мъртва е — отвърна той и й описа как е станало.

Тя само въздъхна и попита:

— Имаме ли още един пулсатор?

— Не.

Джанет се помъчи да се изправи, но от превръзката на глезена й бликна кръв. Тя хвана един клон и го стисна с всичка сила.

Карсън отново подхвана разговора със совалката:

— Хъч, побързай, по дяволите!

Джанет изпълзя до стената и погледна падналото дърво.

— Ако стигнат дотук преди нея — каза тя, — ще последвам Маги.

Хъч тъкмо пресичаше един поток, когато чу шепот. Много далечен, носен сякаш от вятъра.

Беше ругатня.

Тя се втурна в луд бяг.

Карсън беше напълно наясно с елементарната жестокост на раците, тръгнали на лов за вечерята си. Обаче имаше и нещо друго — те прилагаха прекалено много усилия, за да се доберат до него. Той се изненадваше на целенасочеността им. Сякаш възприемаха човешките същества като някаква заплаха. Беше ли възможно да имат някакви смътни спомени за предишните обитатели и да са направили някаква връзка с тях?

Каквото и да беше обяснението, той се зарадва, когато откри, че те се разколебават, когато им се покаже. Имаше и още нещо хубаво: не можеха да се катерят добре. Гледаше ги как пълзят по очукания бетон и търсят цепнатини и пукнатини, за да се закрепят. Един дори падна от стената.

Карсън застана на ръба. Някои части от перилата бяха оцелели. Той чу шум от криле и на парапета кацна огромна тъмнозелена птица и наведе глава на една страна като земните птици. Беше колкото орел. Птицата се наведе, изкряка и изведнъж се спусна към раците и сграбчи един, така че щипките му да не я наранят. Ракът изпищя, а птицата пак изкряка и изчезна в нощта.

— Къде ли са роднините ти? — обади се Джанет.

Зачакаха. Накрая раците дойдоха.

Карсън ги чакаше, забравил за болката. Животинките пъплеха към него — тъмна орда, която той не можеше и да се надява, че ще успее да спре. И въпреки това те намалиха темпото, сякаш знаеха какво предстои. Когато челната редица стигна на един метър от него, той вдигна оръжието. Те спряха.

Гледаше ги.

Моментът нямаше да продължи вечно. И накрая, като по сигнал, скалпелите се вдигнаха и съществата се втурнаха напред.

Предупредителната лампичка на пулсатора премигна. Той натисна спусъка и прекара лъча по редиците им с пълното съзнание, че не може да губи време в убиването им поединично. Надяваше се, че това ще е достатъчно да ги накара да се оттеглят. Те пищяха, почерняваха и се блъскаха едно в друго, после отстъпиха.

Но и оръжието издъхна.

— Ей — чу се гласът на Хъч.

— Казвай.

— Викайте. Вече ви чувам. Совалката е съвсем наблизо.

— Вече е малко късничко, Хъч — изръмжа Карсън.

— Говори ми — викна тя. — Не спирай. Псувай, ако щеш!

Фенерчето на Хъч освети совалката, накара я да заблести така, че да я види целият свят. Хладният метал на корпуса проблесна и Хъч с отчаяна радост си помисли, че машината е източник на мощ, която никога не е оценявала напълно. Люкът на пилотската кабина беше отворен и псувните на Карсън се лееха на дивашки изблици.

— Добре, Франк — каза тя. — Намерих я.

— Браво. Размърдай си задника.

Хрумна й, че ако Джейк е бил нападнат в кабината, там може би все още има някой. Нямаше време обаче да се отвлича. Хукна през поляната, скочи на стълбичката и с облекчение видя, че поне кабината е празна.

— Тръгвам — каза тя по комуникатора. — Продължавайте да ми давате сигнал и светнете нагоре.

— Няма начин — отвърна Карсън. — Раците ни избутват към ръба. На какво разстояние си?

— Ще бъда над вас след две минути. — Тя се ориентира по сигнала на Карсън и издигна совалката. Една предупредителна лампичка премигна: колесникът не беше вдигнат. Да си стои така! Хъч се понесе над море от окъпан в сребристи оттенъци листак. Търсеше дупката.

Дупката на Маги.

Пресегна се назад към шкафа за екипировката, взе един пулсатор и го сложи в скута си.

Карсън и Джанет се защитаваха с колове. Карсън удряше и размазваше съществата, докато колът му не се счупи. Джанет просто ги избутваше с десетки през ръба на стената. Положението обаче изглеждаше безнадеждно.

И изведнъж ги окъпа светлината на совалката.

— Виждам ви — каза Хъч. — Можете ли да се качите?

Едно от съществата прониза здравия глезен, на Карсън и той изохка.

— Не — отвърна Джанет.

Окъпан в светлина, тъмният корпус на совалката се снижаваше над тях.