Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Дайте пак да ви прегледам.

Джанет беше съвсем близо до шоково състояние. Хъч повдигна краката й, подпря ги на една туфичка, свали си якето и я покри. Карсън беше в по-добро състояние. След като свърши с тях, тя погледна осакатената ръка на Маги.

— Как се чувстваш?

— Ще оживея.

— Извинявай — каза Хъч. — Това, дето го казах одеве, не го мислех…

— Зная.

Тя почна да й сменя превръзката, но сълзите продължаваха да се стичат по лицето й и Маги трябваше да довърши започнатото сама. Карсън се довлече и седна до тях.

Хъч се вторачи в тъмното. Пожарите бяха утихнали и нощта беше започнала да се захлажда. Сред дърветата се носеше полусърпът на луната.

— Няма го вече — каза тя.

Карсън я прегърна през раменете, но не каза нищо.

— Не искам… — Тя спря, отдръпна се и изчака гласът й да се успокои. — Не искам да го оставя там сред гората.

— Ще го приберем — увери я Карсън.

Джанет не изглеждаше добре. Трябваше да я държат на топло. Маги също даде якето си. Хъч събра няколко съчки и стъкми огън. Вятърът беше започнал да се усилва и температурата падаше. Карсън изглеждаше блед и Хъч се изплаши, че и той може да изпадне в шок.

— Ще стане доста студено — каза тя. — Не е хубаво да прекараме нощта тук.

Карсън се взираше с уморен поглед в огъня.

— Че какъв избор имаме?

— Можем да вземем совалката.

— И как ще го направим? Аз не мога да стигна дотам. Нито пък Джанет.

— Нямам предвид всички, а себе си.

— И какво ще направиш като стигнеш дотам?

— Ще я докарам тук.

Върховете на дърветата се бяха преплели и закриваха гледката към небето.

— И какво ще направиш? Не можеш да минеш през клоните.

— Разбира се, че мога. Ако махнем едно-две дървета.

Погледът на Карсън срещна нейния.

— Само с това разполагаме — добави тя.

— Да изчакаме да съмне.

— Нямаме толкова време. Джанет никак не е добре.

Той погледна Маги й попита:

— Ти какво мислиш?

Очите на Маги бяха разширени от изтощение и ужас, но тя отвърна спокойно:

— Мисля, че това й е призванието.

„Не е забравила какво й казах.“ Хъч се почувства адски изморена.

Разбира се, най-добре беше да тръгне веднага. Преди това обаче имаше да свърши доста неща.

Искаше да намери най-подходящото дърво, което трябваше да свалят. Мислеше, че може да минат и само с едно, и го откри доста по-нататък по стената, отвъд разрушената стълба. Беше достатъчно близо, че да го стигнат с пулсатор; освен това тя прецени, че като го свалят, образуваната пролука ще е достатъчно голяма, за да мине совалката. Последното щеше да си бъде чисто пробване на късмета, но тя не губеше надежда.

След това избра място, от което щеше да е най-лесно да вдигне хората, и помогна на Джанет и Карсън да стигнат дотам. Дори самата идея за това сякаш повдигна духа им. Щом стигнаха до мястото, накладоха огъня наново. Вече бяха доста над равнината и съвсем близо до върховете на дърветата. Клоните и листата червенееха от светлината на огъня.

Докато Хъч се приготвяше да тръгне, Маги отиде до ръба на стената, огледа въпросното дърво и погледна надолу. Беше на височината на пететажна сграда.

— Знаеш ли какво трябва да се направи? — попита я Хъч.

— Да. Ще те чакаме да дойдеш със совалката.

Бяха им останали само два функциониращи пулсатора. Но този на Маги беше почервенял. Последният беше на Хъч и тя й го подаде.

Маги поклати глава.

— Вземи го ти. Може да ти потрябва.

— На теб ти трябва, за да свалиш дървото. Така или иначе няма да го изхабя в стрелба по онези малки копелета. Трябва да тръгвам. — Погледите им се срещнаха. — Когато се измъкнем — каза Хъч, — ми се ще да те поканя на вечеря.

Маги се усмихна. Неподправена усмивка, почти на ръба на сълзите.

— Благодаря — каза тя. — Много ще ми е приятно.

— Внимавай — предупреди я Карсън.

Хъч завърза фенерчето за китката си и тръгна обратно по стената.

Миризмата на морето беше силна, дърветата долу бяха изпълнени със звуците на насекоми. Последните викове на Джордж продължаваха да отекват в главата й и тя се страхуваше ужасно.

Ако си позволеше, мозъкът й щеше да изрисува ужасни картини за последните му минути. Но тя се помъчи да се съсредоточи само върху това, което трябваше да направи, и се постара да се отърси от страховете и болката си от загубата.

Вървеше по стената и гледаше как земята се приближава все повече. Храсталаците блокираха гледката към поляната.

После ги чу. Точно пред себе си.

Храстите се поклащаха от вятъра. Тя освети повърхността на стената. Всичко изглеждаше чисто. Не, ето ги!