Джек Макдевитт - Машините на Бога

Джордж се биеше хладнокръвно, с добре премерени движения, и Хъч си помисли, че всъщност въобще не го познава. Нежната му невинност беше изчезнала.

Нападателите им напредваха застрашително и целенасочено, дори организирано. Очите им следяха всяко тяхно движение. Що за раци бяха това? Нито един рак в детството на Хъч не беше показвал подобно внимание към присъствието й.

Пулсаторът на Маги беше пред изтощаване — лъчът му ставаше все по-червен.

Съществата пристигаха безспир.

Започна да ги завладява страх, че няма да се измъкнат.

Мъртвите димящи черупки продължаваха да се натрупват. На Хъч й се стори, че долавя у животинките някакво нежелание да преодолеят издигащата се бариера, но не можеха да спрат, защото прииждащите отзад ги избутваха. За своя изненада тя откри, че може да разшири обсега си на действие и да стреля по задните редици. Районът от димящи парчета месо около тях започна да действа като щит.

Спря за няколко мига, за да намали мощността на оръжието си.

В очите й влизаше тъмен пушек. Уби още две и пощади едно, което, побягна като лудо и се блъсна в едно дърво.

— Трябва да си плюем на петите, преди да са се прегрупирали — каза Джордж.

— Аз съм за — отвърна Хъч. — Как точно ще го направим?

— През храстите. — Той посочи встрани. Крещеше, за да могат да го чуят. Повечето от съществата препречваха пътя им — както отпред, така и отзад. — Прогори дупка в храсталака.

Хъч кимна.

— Чуха ли всички? — извика Джордж.

Хъч се обърна към Джанет и Франк.

— Ще успеете ли да се справите сами? Поне докато се измъкнем?

— Ще подскачам на един крак — каза Джанет. — Да тръгваме.

Хъч веднага се хвана на работа. Завъртя пулсатора си към храстите, които беше показал Джордж, и прогори проход. Няколко рака се придвижиха натам и тя уби единия, докато Джордж пазеше тила. Храстите бяха гъсти, тя се изплаши, че може да се оплетат в тях, и помогна на Джанет да мине. На няколко пъти се спира, за да отбива ударите на нападателите.

Но те продължаваха да напредват!

След няколко минути стигнаха до едно тревисто възвишение.

— Къде е Джордж? — попита Маги и се огледа назад.

— Джордж, къде си? — попита Хъч по комуникатора.

— Ще ви настигна след малко — отговори той.

— Какво правиш?

— Хъч — каза той с тон, който тя никога не беше чувала от неговата уста, — продължавайте напред. Стигнете до стената. Там ще се видим.

— Не! — извика тя. — Никакви геройски подвизи. Трябваш ни.

— Ще ви настигна, да го вземат мътните! Франк, обясни й! — И прекъсна връзката.

— Прав е — каза Карсън.

— Отивам да го взема…

— Ако го направиш, с всички нас е свършено. Единственият шанс е поне ние да се доберем до някое високо място. Да вървим…

Черупки от раци хрущяха под краката им в опърлената трева. Джордж последва Маги, но раците напредваха твърде бързо. Той се обърна и стреля.

Атаката поотслабна. Няколко рака тръгнаха напред, но останалите като че ли разбираха докъде е обхватът на оръжието му, и оставаха извън него. Той отстъпи към храстите.

Те го заобикаляха! Чуваше ги от двете си страни.

Пребори се с порива да побегне. Ослушваше се за пулсатори пред себе си и се чувстваше по-добре от факта, че чува само звуците на хора, които се придвижват едва-едва през гората.

Колкото и примитивни да бяха сетивата им, раците усещаха заплахата на пулсатора и го избягваха. Не тръгваха в атака срещу Джордж, или поне не на големи тумби. Бяха се научили. Той трябваше да използва това, за да печели време.

Не смееше да се движи много бързо. Не искаше да стигне до другарите си, преди те да са се добрали до закрилата на стената. Така че от време на време спираше и когато съществата приближаваха — къде поединично, къде по няколко в псевдовоенните си формации — се обръщаше и ги отблъскваше.

Обаждането на Хъч го беше изнервило. Беше успял да я чуе не само по комуникатора, но и във вятъра. Все още бяха много близо. По дяволите…

Възможностите за засада бяха буквално навсякъде. Но внезапно нападение не започваше, нямаше атаки по фланговете, нямаше изненади. Те просто си стояха около него. Й това беше добре. Поне не бяха по петите на останалите. А колкото и бързи да бяха, той беше много по-бърз. Поне докато не трябваше да носи никого.

Той навлезе във висока трева, твърде висока, за да ги вижда директно, но пък виждаше как мърдат стъблата. Продължи да върви, докато стигна до един каменист район. Оттук имаше добра видимост и съществата щяха да са лесни мишени.