Джек Макдевитт - Машините на Бога

Карсън погледна слънцето през дърветата.

— Време е да се връщаме.

Джордж опита да се обади в совалката и се намръщи.

— Не получавам никакъв отговор.

Карсън включи собственото си устройство.

— Джейк, отговори, ако обичаш.

Всички се спогледаха.

— Джейк? — Джордж премина на постоянен режим. Лампичката премигна в жълто. — Не получаваме никакъв сигнал. Той не е в ефир.

Хъч се опита да се свърже със совалката директно.

— Пак нищо — каза тя.

— Мамка му — измърмори Карсън, раздразнен, че пилотът е пренебрегнал инструкциите му. Друго си беше армията, където всички изпълняваха каквото им се каже.

— Добре, ще опитаме пак след няколко минути. — Дневната светлина беше започнала да придобива червеникави оттенъци.

Направиха си групова снимка пред купола, след това тръгнаха по обратния път.

— Сигурно има някакъв технически проблем — предположи Джордж притеснено.

Всички бяха притеснени.

Джанет вървеше с обичайната си напориста походка. Когато беше сред другарите си, тя се чувстваше сигурна. Мислите й бяха прекалено заети с усещането за триумф, за да позволи на някаква временна несигурност да развали нещата. Тя беше свикнала да присъства на фундаментални открития (които напоследък бяха много чести), но знаеше, че като дойде време да прецени кариерата си, това ще е маркиращият момент. Че тя е сред първите, стъпили в града до пристанището. Усещането беше направо главозамайващо.

След петнайсет минути бяха пак в долината със стената. Вървяха плътно един до друг. Джанет беше в края на колоната. Сега си мислеше, че няма да живее достатъчно дълго, че да види как това място разкрива всичките си тайни. Забеляза някакво движение в тревата с крайчеца на окото си, погледна натам, не видя нищо и забрави за него.

Мислите й отново се отправиха към руините под земята…

Почти едновременно с вика на Хъч: „Внимавайте!“ някаква гореща остра игла се впи в глезена й: Тя изкрещя от болка и падна на земята. Нещо се беше впило в обувката й и дращеше по нея. Стори й се, че вижда паяк, претърколи се и ритна да го свали оттам. Съществото беше с цвета на тревата и отблизо приличаше на рак. Маги се втурна към нея. Засвяткаха пулсатори. Светът се изпълни с агония.

Рефлексите на Карсън все още не му изневеряваха. В мига, в който Джанет изкрещя, той забеляза и уби един от нападателите й: беше ракообразно същество, досущ като онова, което бяха видели преди няколко часа. Около него обаче се беше разразил истински хаос.

Джанет лежеше на земята. Маги клечеше до нея и удряше с камък в тревата.

Карсън усети остра болка в левия глезен, блъсна се в едно дърво и се свлече.

Хъч клекна до него с пулсатор в ръка.

Раци!

Всички крещяха.

Маги протегна ръка, извика: „Пулсатор!“ и Хъч пъхна един в ръката й. Ракът висеше на ботуша на Джанет — Карсън го виждаше как се мята лудешки. Тревата наоколо се беше покрила с кръв. Маги притисна оръжието до черупката му и натисна спусъка. Съществото изпищя.

— Излезте от тревата! — изкрещя Джордж. — Те са във високата трева!

На черупката се появи черно петно, което започна да пуши, изпод черупката се появиха къси крака, които започнаха да дерат яростно ботуша на Джанет. След това съществото се сви в спазъм, потрепери и се пусна.

Хъч забеляза още един рак. Беше пред тях и ги гледаше с издигнатите си на стълбчета очи. Едната му тънка назъбена щипка щракаше ритмично като ножица. Хъч потопи съществото в горещата бяла светлина на пулсатора си. Краката и очите почерняха, сгърчиха се, съществото се катурна на една страна и тревата около него пламна. Без да поема излишни рискове, Хъч окъпа целия район, като изгаряше дървета, скали, храсти и въобще всичко, което беше на пътя на лъча.

— Идват още! — извика Джордж. — Пред нас са.

Хъч мина в предната част на колоната и видя как няколко са се подредили на пътеката. От двете й страни пък идваха още.

— Може би трябва да се върнем — каза тя.

— Не — отсече Карсън. — Може би тъкмо това е целта на маневрите им.

— Маневри? — възкликна напрегнато Джордж. — Да не би да искаш да кажеш, че се опитват да ни обсадят?

Раците тръгнаха в атака. Изглеждаха едновременно комични и застрашителни. Черупките им напомняха на Хъч за шлемовете на древните армии. От един орган, разположен в черупката в близост до устата, проблясваше и потрепваше нещо като скалпел. Щипките щракаха, „скалпелите“ щръкнаха напред в пълна бойна готовност.

Хъч и Маги ги изгаряха. Те съскаха, краката им се мятаха във всички посоки… после съществата почерняваха и умираха.