Джек Макдевитт - Машините на Бога

Той провря главата си през люка, наведе се напред и се вторачи в проблясъка за няколко минути. Нещо бяло. Може би мраморен къс. Топлият въздух откъм морето го облъхна.

Спряха до едно кристалночисто поточе и заразглеждаха рибите. Процеждащата се слънчева светлина създаваше чувство за нереалност и невинност. Пътеки имаше, но проходими може би само за животни, много тесни и трудни за използване. От време на време групата трябваше да обръща посоката, защото попадаше на напълно непроходими участъци, много стръмни склонове или пък гъсталаци с много бодли. Карсън изтощи пулсатора си и зае този на. Маги.

Поточето минаваше под една изтъняла синьо-сива арка. Много отдавна по повърхността й беше имало издълбани символи, но природните стихии си бяха казали думата и те бяха станали неразгадаеми.

Маги все пак се опита да ги разчете.

И така се съсредоточи, че не чу внезапното потракване, подобно на кастанети. Другите обаче не го пропуснаха и отправиха поглед към храсталака точно навреме, за да забележат как едно малко същество, подобно на рак, бързо се скрива от погледа им.

Отвъд арката намериха статуя на местен обитател. Беше катурната и наполовина заровена, но те я разчистиха. В изправено положение вероятно щеше да е два пъти по-висока от Джордж. Измиха я с вода от потока и бяха поразени от способностите на скулптора: стори им се, че могат да разберат характера на съществото по каменните му черти. Благородство. И интелигентност.

Измерваха, правиха карти и крачеха наоколо. Джордж изглеждаше много по-заинтересуван от онова, което не можеше да се види. От онова, което лежеше заровено под гората. Чудеше се на глас колко ли време ще им отнеме да организират една много по-мащабна експедиция.

Лесен отговор на този въпрос не можеше да се даде. Ако зависеше само от комисаря, щяха да се върнат тук само след няколко месеца. Но въобще нямаше да е толкова просто. В края на краищата тази планета можеше да бъде незабавно населена. Но според Хъч щяха да минат години, преди някой освен военните да получи разрешение да дойде тук.

Джейк стъпи върху крилото на совалката, скочи на земята и се вторачи в дърветата. Проблясъкът все още беше там.

Ярките бели цветове на разцъфналите храсти се поклащаха на свежия ветрец. Бяха свежи и влажни. Опитът на Джейк с гори се ограничаваше до дървесния пояс около Канзас Сити, където си беше играл като дете. Там никога не можеше да влезеш толкова навътре, че да се загубиш.

Той си даваше сметка, че въпреки спокойното си излъчване гората е потенциално опасна. Но пък имаше пулсатор и знаеше, че това оръжие може да направи дупка във всичко, което се опита да го приближи.

Небето беше толкова красиво и яркосиньо, че го заболяха очите. Над морето се носеха бели облаци. А над главата му прелитаха и крещяха птици.

Той докосна затвора на оръжието си, за да добие кураж, и тръгна към гората.

Дърветата бяха като извадени от книжка с приказки за деца. Някои бяха поникнали върху могилите, обгръщаха ги в кореновите си системи, сякаш се опитваха да сграбчат останалите в тях тайни. Градът беше мъртъв от много време.

— Стотици години — каза Маги.

Стигнаха до върха на един хълм и дружно си поеха дъх.

Склонът постепенно слизаше надолу в обрасла с дървета клисура, а след това се издигаше към друг хълм. На отсрещния склон над плътния, преплетен гъсталак, се издигаше някаква стена. Беше широка и масивна, като язовирна стена. Като укрепление. Пресичаше малко повече от половината клисура. И внезапно свършваше. Беше висока колкото пететажна сграда — и просто свършваше. Хъч успя да различи по нея метални ребра и кабели. Над стената се издигаше скелетът на някаква стълба, която също внезапно свършваше във въздуха. Вероятно беше имало и напречни стени, но бяха останали само свръзките. Отгоре беше порутена и покрита с растителност.

— Нека си починем — каза Карсън. — Мястото е подходящо за обяд. — Наизвадиха сандвичи и сок и се разположиха доста удобно.

Говореха един през друг. Говореха за това как е изглеждала долината, когато градът още е бил жив, и какво може да се е случило.

Карсън се свърза със совалката.

— Джейк?

— Тук съм.

— Всичко е спокойно.

— При мен също.

— Добре. — Пауза. — Джейк, това място е много живописно.

— Да. Помислих си, че ще ви хареса. От въздуха изглеждаше много красиво. Все още ли възнамерявате да се върнете преди залез-слънце?

На Карсън му се щеше да останат навън за през нощта, но така щяха да злоупотребят с любезността на Тръскот. А може би беше и необмислено. Сега, когато „Ашли Тий“ беше съвсем наблизо, той беше сигурен, че лесно ще я убедят да изчака срещата с него. Което означаваше, че ще имат достатъчно време. Нямаше смисъл да се насилват нещата.