Джек Макдевитт - Машините на Бога

Полетяха над един полупустинен участък, над стени и разхвърляни тук-там складови помещения, които тънеха в пясъка като напуснати кораби.

Отново се появи трева и стигнаха до вдаден в океана нос. В тази зона имаше каменни стени навсякъде — приличаха на парченца от огромен пъзъл.

Поеха над друга река и я последваха на юг към гората. Участъкът бе обкръжен от планини, а реката от време на време изчезваше под земята, за да се появи отново и да се заизвива из живописни долини.

Карсън беше извикал на екрана си една карта.

— Струва ми се — каза той, — че градовете не са разположени където трябва.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хъч.

— Погледни този. — Той почука по екрана. Виждаше се група руини, доста навътре в равнината, на няколко километра от океана и на около петнайсет от пресечната точка на две реки. — Би трябвало да е тук, в близост до двете реки.

— Може и да е бил — каза Маги. — Реките се изместват. Всъщност ако можем да разберем кога градът е бил до тях, ще получим и датата на цялото място.

— Значи и те като хората са обичали да живеят в близост до вода — каза Хъч.

Карсън кимна.

— Или пък са разчитали много на воден транспорт. — Той поклати глава. — Не е много рационално за една цивилизация, която е разполагала с антигравитация преди много хиляди години. Какво се е случило? Дали пък не са я имали и по някое време са я загубили?

— Защо не слезем, за да погледнем? — предложи Джанет.

Реката се вливаше в един залив.

— Натам — каза Карсън. — Прилича ми на нещо като град. И на естествено пристанище. Там ще се приземим.

Гората се промени. През листака се надигнаха ниски хълмчета, кули и стени. С малко въображение беше възможно да се различат улици и площади.

Дали целият континент беше в подобно състояние? Една огромна развалина?

— От контролния център съобщиха, че „Ашли Тий“ е пристигнал. Срещата е след четирийсет часа — обади се Джейк.

— Страхотно! — възкликна Маги. Може би щяха да имат възможност да останат и да изследват този свят.

Цялата крайбрежна ивица беше отрупана с огромни дървета с широки листа. Совалката се понесе над открито море, направи завой и тръгна обратно. Едно тясно тревисто островче разделяше пристанището на два канала, частично блокирани от срутил се мост.

Хъч забеляза във водата големи квадрати — може би масивни бетонни основи и купища камъни.

— Големи сгради — каза Джанет. — Може би нещо от порядъка на небостъргачите.

— В горите има и много други — продължи наблюденията Джордж.

— Къде да кацнем? — попита Карсън.

— Да не е твърде близо до бреговата линия — предупреди Хъч. — Ако има хищници, най-вероятно е да са точно там.

Избраха едно празно пространство на около половин километър от пристанището и се приземиха сред влажни листа и яркозелени гъсталаци.

Хъч чу как люкът на пилотската кабина се отваря.

— Задръжте за малко — каза Карсън. — Трябва да си кажем няколко думи, преди да излезем навън.

„Добре“ — помисли Хъч. Въпреки целия опит, който бяха натрупали на Куракуа, това не бяха хора, които да си дават ясна сметка за потенциалните опасности на една нова планета. Старият страх от заразяване с извънземни болести беше отпаднал: микроорганизмите нямаха навик да нападат същества, които принадлежат на други биосистеми. Но това не означаваше, че не могат да привлекат местните хищници.

Карсън заговори с възможно най-военния си тон.

— Не знаем почти нищо за това място, затова ще се придвижваме заедно. Всеки ще носи пулсатор. Но ви моля да имате достатъчно чисто пространство около себе си, ако решите, че трябва да ги използвате.

Тук не им трябваха скафандри, но бяха облечени в плътни дрехи и здрави ботуши, за да си осигурят поне някаква защита срещу ожулвания, отровни растения, жилещи насекоми и всякакви други изненади, които можеше да им предложи гората.

— Накъде ще тръгнем? — попита Маги.

Карсън се огледа.

— В северната част има доста руини. Нека първо да тръгнем натам. — Той се обърна към Джейк. — Ще се върнем преди залез-слънце.

— Окей — отвърна пилотът.

— Стой в совалката, разбра ли? Не искам да поемаме никакви рискове.

— Разбира се — отвърна Джейк. — Нямам никакво желание да ходя никъде.

Въздухът беше прохладен, сладникав и изпълнен с миризма на мента. Храстите се поклащаха от лекия бриз, идещ откъм морето; наоколо хвърчаха насекоми, над главите им прелитаха птици. Хъч си помисли, че така е изглеждал изгубеният рай, за който пишеше в старите книги.