Джек Макдевитт - Машините на Бога

Нито една от вратите не се отваряше при лек натиск, а те, разбира се, нямаха намерение да ги разбиват, освен ако не се наложеше. Външната стена се състоеше предимно от прозорци. През тях се виждаха слънцето и совалката. Единият от прозорците беше продупчен, а на противоположната палуба откриха съответстваща му по големина дупка с диаметър два сантиметра.

— Метеор — каза Джордж.

Заради магнитните си обувки се придвижваха напред доста тромаво. Приличаха на група дечица, които се промъкват по чужда улица. Хъч насочи вниманието им към някаква вибрация по преградата.

— Става нещо — каза тя.

Приличаше на много бавен пулс.

— Енергия? — възкликна Тръскот.

Джордж поклати глава. Едва ли.

Продължиха напред. Слънцето се придвижващо покрай прозорците, докато не изчезна от погледа им. В коридора стана тъмно.

Сил извади фенер и светна.

Туптенето продължаваше. Ставаше все по-силно.

Планетата се издигна и изпълни коридора с отразена светлина. Под огромните облаци океаните й изглеждаха ярки и хладни.

Пред тях, зад завоя, нещо помръдна.

Издигна се и падна.

Врата. Едната й панта беше откачена, но вратата все още се държеше за касата. Докато я гледаха, тя се удари в стената в синхрон с вибрациите, бавно слезе надолу и подскочи при удара с палубата.

Погледнаха през вратата към друго, по-малко помещение. Една напречна греда на нивото на очите им се беше наклонила към правоъгълна маса, заобиколена от осем кресла с гигантски размери. Креслата бяха тапицирани (по-точно са били: вече всичко беше станало твърдо като камък). Хъч влезе в помещението с усещането, че е едва ли не четиригодишна. Застана на пръсти и насочи светлината на фенера си към повърхността на масата. Отгоре нямаше нищо.

Джордж наблюдаваше от по-добър ъгъл.

— Има чекмеджета — каза той. Опита се да отвори едно, но то не помръдна. — Не знам.

Мебелировката беше застопорена.

— Прилича на зала за съвещания — каза Джанет.

Край стените имаше шкафове. Вратите им не се отваряха. По-важното обаче беше, че по тях имаше множество изписани символи. Маги се лепна за тях като муха на мед.

— Ако са изписани от Строителите — каза тя след няколко секунди, — въобще не приличат на онези, които сме виждали. — Тя носеше на главата си телевизионна камера, която предаваше всичко до совалката. — Боже мой, колко обичам всичко това!

В дъното на стаята имаше друга врата, зад която се виждаше още едно помещение като първото.

Хъч изключи общия канал и се замисли. Гледаше сенките, образувани от светлината на фенерите, и си спомни за самотната следа на Япет. Кои бяха тези същества? Какво ли е било, когато са се събирали в това помещение? За какво са си говорили? Какво е имало значение за тях?

По-късно намериха още отворени врати. Надзърнаха в една лаборатория, както и в нещо като сервизно помещение. Имаше и кухня. Както и помещение с множество мивки и дълго корито, което може би беше играло ролята на тоалетна. Коритото беше високо горе-долу колкото масата. Видяха и нещо, което приличаше на останки от душ.

Отново нахлу дневна светлина. Слънцето се беше върнало четирийсет минути след като беше изчезнало от прозорците. Горе-долу по същото време стигнаха до една нанагорна рампа, която разполовяваше коридора.

— Добре — каза Карсън. — Май е време да се разделим. Много внимавайте. — Той погледна Маги. — Имаш ли някакво предпочитание накъде да тръгнеш?

— Оставам тук — отговори тя.

Карсън тръгна нагоре.

— Ще се срещнем тук след един час. Или по-рано, ако някой открие нещо интересно.

Тръскот и Сил го последваха, така че планът Хъч да ги държи под око се провали. Карсън се усмихна и й даде знак да се откаже. Доволна, че се е отървала от нещо, което със сигурност щеше да се окаже досадно задължение, Хъч се присъедини към Джордж и Маги.

Продължиха по коридора на същото ниво и почти веднага попаднаха в зала, пълна с екрани и конзоли, наполовина скрити зад пищни кресла с високи облегалки.

— Компютри — прошепна Маги.

По стените имаше снимки. Избледнели. Но с може би все още видими образи.

Маги се мъчеше да погледне една клавиатура, но конзолите бяха твърде високи. Въпреки това тя сияеше от задоволство.

— Дали работят още? — зачуди се тя.

— Не и след няколко хиляди години — отвърна Хъч. — Ако наистина става въпрос за толкова много време.

— Е, дори и да не работят, клавиатурата поне ще ни даде азбуката и знаците им. Само по себе си това е направо безценно.