Джек Макдевитт - Машините на Бога

Тръскот кимна по онзи влудяващ начин, който сякаш намекваше, че тя вече е мислила за всичко това.

— И какво предлагаш да направим, Джон?

— Най-правилното. Тръгваме към къщи. Да докладваме за находката и да оставим хората, които имат подходящите тренинг и оборудване, да се оправят с нея.

— Може би си прав — каза тя. — Но аз съм също толкова неспособна да зарежа това, колкото ти да излезеш неекипиран в открито пространство. Джон, не те ли гложди поне малко любопитство? Не ти ли се ще да знаеш какво има там? Или пък какво представлява повърхността?

— Не и когато това пречи на задълженията ми.

— Разбирам. Явно по този въпрос няма да постигнем съгласие. Моля продължете подготвителните операции.

Той се поклони.

— Както кажете. Совалката е готова.

— Благодаря. И, Джон?

Той се обърна.

— Запишете възраженията си в бордовия дневник.

— Благодаря, шефе.

Той се върна до мостика по тихите коридори на „Катрин Пърт“. Знаеше, че ако стане гаф, тя ще направи за него всичко, което е по силите й. Но това нямаше да е от кой знае каква полза: щяха да се сгромолясат всички заедно.

Дежурният офицер позвъни на Карсън.

— Отговор на въпроса ви, сър.

Франк тъкмо вървеше с Маги към долната част на совалката.

— Давай.

— Телескопската проверка на аномалията на Три-В наистина показва овъгляване. Върху може би трийсет процента от структурата.

Карсън гледаше как екипът му се събира в помещението на совалката. Джордж изглеждаше щастлив и нетърпелив; Маги беше напрегната. Той се беше сближил с нея по време на това пътуване, беше разбрал, че е далеч по-човечна, отколкото мислеха всички. Но и много по-пристрастна, отколкото й се искаше да показва. Днес, изправена на ръба на историята, тя знаеше, че ще има снимки. И се беше облякла подходящо за случая.

Джанет играеше обичайната си роля — уравновесена, унесена в тих разговор с Хъч. Но беше малко по-изправена от обикновено, очите й светеха по-ярко и той усети нетърпението й да се захванат със задачата на деня.

А и самата Хъч. Беше се научил да разчита настроенията й. Днес беше разсеяна, отнесена, замислена. Той разбираше, че за нея целта им е много повече въпрос на лична ангажираност, отколкото за специалистите. Археолозите бяха открили граала си, а може би дори нещо много повече. Но Присила Хъчинс никога не даваше пълен израз на емоциите си; а и освен това носеше много тежък товар по пътя към изоставената станция.

— Когато стигнем там, най-важна ще е безопасността — каза той. — Погрижете се за себе си и гледайте да не счупите нещо. — Щяха да се разделят на три групи: Джанет и той, Джордж и Маги, а Хъч щеше да е с Тръскот и Сил. — Бих предпочел да не водим доктор Тръскот и домашния й любимец — булдога — с нас, но понеже те са собствениците на совалката, нямаме избор. Хъч, искам да ги държиш под око. Гледай да не пострадат и не ги оставяй да се мотаят насам-натам. Ще поддържаме връзка, ще се свързваме на всеки десет минути. Опитайте да не се отплесвате по подробностите от пейзажа. Трябва ни карта и най-общи впечатления. Щом се сдобием с тях, ще направим план за действие и ще се опитаме да започнем системна работа.

— Колко време ще останем? — попита Маги.

— Четири часа. Това ни дава достатъчно време за безопасно оттегляне. Ще вземем два допълнителни Фликинджъра и контейнери с кислород. За всеки случай. Нали, Хъч?

— Някой ще остане ли в совалката по време на операцията?

— Джейк, пилотът. Ще влезем през отворен люк. Не е един, а са няколко. Очевидно когато са напускали, стопаните въобще не са си направили труда да затварят портите.

Влезе Сил и каза:

— Готови сме след няколко минути.

Джордж проверяваше нещо в тефтерчето си.

— Станцията има поне шест люка — каза той — или отвори, които приличат на такива. Външните врати на три от тях са отворени. — Той огледа лицата около себе си, сякаш ги приканваше да дадат някакво обяснение.

— Тръгнали са си много набързо — предположи Джанет.

— Не знам — каза Сил.

— Мисля си — рече Маги, — че ще открием, че от станцията е било взето всичко ценно. Последните посетители са плячкосали каквото им падне. И заради това не са си направили труда да затворят вратите. Но защо няма други станции? Трябва да има още спътници с високи технологии.

— Кой знае? — възкликна Карсън. — Може би са паднали надолу. — Той огледа колегите си. — Добре, какво още? Нещо да сме пропуснали?

Хъч вдигна поглед.

— Пулсатори?

— Във всяка група ще има по един — отвърна Карсън.