Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Наистина изглежда доста симетричен — каза той.

— Това си е просто втори Оз — рече Хъч.

— Грубо около двеста километра всяка страна — продължи капитанът. — Голям е.

— Тя е права — намеси се и Карсън. — Същото проклето нещо като на Куракуа.

Маги победоносно вдигна юмрук.

— Само дето е по-голямо. Много по-голямо.

— Искате ли да го разгледаме отблизо? — попита Тръскот.

Карсън огледа хората си, после каза:

— Не. Знаем какво е.

— Личи си — въздъхна Тръскот. — Това е Оз, нали? Защо имам чувството, че криете нещо от мен? Каква е връзката с Куракуа?

Карсън сви рамене.

— Не е кой знае каква тайна.

След като континентът изчезна в тъмнината на нощта, екипът на Академията прегледа снимките. Търсеха нещо, което да наподобява застроени градски площи: пристанища, пътища, въобще всякакви знаци за населено място.

Джордж разглеждаше някакъв район 30 на север, където сушата се стесняваше до по-малко от половин километър. Буйна гора в жълто и червено се спускаше по склона на един нос. На Земята подобен район би бил нещо като планински природен резерват. Можеха да си изкарат страхотен уикенд с Хъч на такова място. Внезапно забеляза някакъв остър ъгъл сред дърветата. Сянка. Стена може би. Или пък място, на което е имало стена.

Не можа да се сети за нищо по-определено и тъкмо щеше да го покаже на Хъч, когато Джанет тихо каза:

— Мисля, че открих нещо.

Ставаше въпрос само за някакви тъмни петна по една река. Но пък бяха разположени равномерно.

— Мисля, че са подпори на мост — каза Джанет, този път по-високо. — Да му се не види, наистина са подпори! — Тя разпери ръце. — Дами и господа, имаме си мост!

Е, всъщност мост нямаше. Имаше само останки от мост. Но това нямаше значение. Избухнаха възгласи. Сбралите се пасажери хукнаха към екраните, разливайки кафетата си, и викаха останалите да дойдат да видят. Всички започнаха да се ръкуват, а Хъч я мачкаха, целуваха я и пак я мачкаха. Но тя нямаше нищо против. Мамка му, хич не й пукаше.

— Поздравления — каза Тръскот.

— Колко време можете да ни дадете? — попита Карсън.

— Франк — отвърна тя търпеливо, — вече изоставам доста от графика. Нали се бяхме разбрали.

— Но ние открихме нещо.

— Да, така е. Академията вече има нова археологическа находка за проучване. — Тя си пое дълбоко дъх. — Съжалявам. Дори мисля, че знам колко много означава това за вас. Но трябва да тръгваме. Радвам се, че се стигна до някакъв резултат, но ще издам нареждане да тръгваме. Морис вече е направо бесен. И има основания да се оплаква. Ще трябва да се върнете тук с вашите хора.

Хъч много добре знаеше какво означава това. Някой щеше да си даде сметка, че тази планета е била дом за общество, което е пътувало сред звездите. Понеже щяха да се сблъскат много интереси, мисията щеше да бъде отнета от Академията. Подобни настроения се усещаха още преди да тръгнат. Карсън и приятелите му можеше и да се върнат някой ден, но това щеше да стане след доста време, а освен това просто щяха да бъдат подчинени служители в една по-голяма операция.

Мамка му!

Тръскот си тръгна. Те седяха неподвижни и обезсърчени. Хъч успя да издържи само петнайсет минути и тъкмо стана, за да се прибере в каютата си, когато комуникаторът иззвъня и на екрана се появи лицето на Сил.

— Доктор Карсън — каза той, — бихте ли се качили на мостика, ако обичате? Доведете й колегите си.

— Имаме обект в орбита.

Мелани Тръскот и следващият я по петите капитан насочиха петимата си пасажери към главния навигационен екран. На преден план изпъкваше група звезди, в чието дъно имаше и няколко по-тъмни планети. Една от звездите беше изключително ярка.

— Тази — каза тя.

Хъч усети прилив на въодушевление.

— Какъв обект точно?

— Не знаем — отговори капитанът. — Увеличението, което гледате, е само пета степен. Но това не е естествен сателит. ИО-то му е прекадено високо за обхвата му.

— ИО означава индекс на отражение — поясни Тръскот. — Голям е. По-голям от станцията ни на Куракуа.

Хъч и Карсън мълчаливо си стиснаха ръцете.

— Джон — обърна се Тръскот към капитана, — готови ли сме да тръгнем бързо, ако се наложи?

— Да, шефе. — Той направи бърз знак на един от екипажа си, който веднага каза нещо по микрофона си. Хъч подозираше, че предупреждават всички пасажери да си сложат коланите.

— Има ли някакви индикации за самоуправляваща се мощност? — попита Хъч.

— Не. — Морис се наведе над една от конзолите. — Няма нищо. — Той погледна сурово Тръскот. — Мелани, корабът е пълен с хора. Трябва да напуснем района.