Джек Макдевитт - Машините на Бога

В сравнение с онова, с което беше свикнала Хъч, мостикът беше огромен. Дежуриха четирима офицери, без да се брои капитанът. Един от тях — млада жена, разположена пред навигаторската конзола, го докосна по рамото и насочи вниманието му към един екран.

— Там долу има някакви светлини — каза тя. — С ниска мощност. Много ниска. Вероятно не е електрическа.

— Отражения? — попита Тръскот.

— Възможно е — отвърна жената.

— Някой се е погрижил за теб, Франк — каза Тръскот на Карсън. — Какво искаш да разгледаш най-напред?

Хъч никога не го беше виждала толкова доволен.

— Сателита — отвърна той.

— Много добре. — Мелани скръсти ръце. — Струва ми се, че сме на прага на историческо откритие.

Отправиха се към бялата звезда, следвайки извивката на планетата.

На екраните тя започна да придобива натрапливо позната форма: въртящо се колело с двоен пръстен, много подобно на тяхната станция, а и на сателита на „Козмик“ при Куракуа. Архитектурният стил не беше толкова утилитарен. Този сателит притежаваше известна елегантност и напереност, идещи от замъглените линии и еклектичните извивки. Изглеждаше като място, на което е съвсем възможно да откриеш извити стълбища и тайни помещения. Беше станция с готически привкус, може би станцията, която би проектирал По.

Навсякъде имаше прозорци. Но бяха тъмни.

Хъч направо се влюби в нея. Гледаше я как се носи все по-близо и усещаше хладно вълнение, тръпка, едновременно приятна и обезпокояваща.

— Колелата не се въртят — каза един от офицерите.

„Жалко — помисли си Хъч. — Пак дойдохме твърде късно.“

Познаваше Карсън достатъчно добре, за да усети разочарованието му. Всичко беше от ясно по-ясно: повредените Купи, никакви светлини по повърхността, един разрушен мост и един мъртъв сателит. Строителите на монументи ги нямаше.

— Ще се опитаме да влезем — каза Тръскот.

— Бих ви посъветвал да не го правите, госпожо — възрази капитанът.

Имаше нещо нередно в цялата работа. Нещо повече от странно, защото странното си беше в същността на обекта — усещаше се в дизайна и се подчертаваше от неосветените прозорци. Нещо друго не беше наред.

— Разбирам, Джон. Но не можем да отлетим просто така и да зарежем това. — Лицето на Тръскот сияеше от вълнение. — А и аз самата не бих пропуснала тази възможност за нищо на света. — Тя погледна Карсън. — Предполагам, че искаш да дойдеш?

Хъч видя как по лицето на Карсън мина сянка на неодобрение. Като се имаха предвид множеството случаи на повреждане на артефакти, причинено от некомпетентност, той би оставил работата по приземяването на групата на Академията. Но беше достатъчно благоразумен да си държи езика зад зъбите.

— Разбира се — отвърна той.

— Някой друг от екипа ти?

— Надявам се, че всички — отвърна Карсън.

— Много добре. Може да стане. — Тя се обърна към Сил. — А ти, Харви?

— Щом ти отиваш.

— Седем за совалката, капитане — нареди Тръскот.

Хъч отиде до каютата си да се преоблече. Продължаваше да се чувства странно. Имаше нещо не на място. А може би пък нещо липсваше. Нещо на ръба на полезрението. Като спомен, до който не можеш да се добереш напълно.

Тя включи монитора си. Сателитът беше започнал да се осветява от слънцето. Навремето двете колела трябва да са се въртели в противоположни посоки. Сега целият артефакт просто бавно се преобръщаше пред погледа й.

Какво можеше да се разбере по дизайна за създателите му? Това беше от типа въпроси, които би си задал Ричард.

„Какво можем да разберем от естетиката на едно нещо?“ По корпуса имаше символи, черни ъгловати черти и сплеснати кръгове. „Две групи знаци — помисли си тя. — Две думи. Какво ли са означавали те?“

Появиха се и отделни детайли: шупли, антени, люкове, помещенията по поддръжката (тя поне предположи, че точно това трябва да са сълзообразните издутини под и над периферията), товарни рампи и съоръжения, чиято функция щеше да се разбере след по-щателна инспекция.

Зад обекта се влачеше дълъг кабел.

А люковете бяха отворени.

Тя обви коленете си с ръце и се вторачи в обекта. Опитваше се да си представи как е изглеждал в действащо състояние, когато около него може би са обикаляли екзотични кораби. А антените са улавяли сигнали.

Преди колко време?

Тя стана, прошляпа по пода, влезе в банята и се пъхна под душа.

На всички космически кораби гравитацията се създаваше по един и същи начин: обитаваните помещения се въртяха, независимо дали бяха разположени в постоянен корпус, както беше в случая с „Пърт“, или в пръстеновидни модули като на „Винкелман“. Поради тази причина струята на душа беше леко наклонена в обратна посока спрямо тази на въртенето. Наклонът беше малък, но все пак се забелязваше. Това беше един от многото ефекти на променящата се гравитация, които Хъч обожаваше и които й даваха криле и усещането за свобода от земните окови.