Джек Макдевитт - Машините на Бога

— За тази няма никакво съмнение — каза Джордж. — Те позират.

Карсън се засмя.

— Какво е толкова смешно? — попита Джордж.

— Не мога да разбера точно. — Той трябваше здравата да се замисли, преди да осъзнае абсурдността на това подобни страховити същества да се подредят за групова снимка.

На една друга фотография две от тях стояха до нещо, което може би беше кола, и махаха с ръце.

Карсън беше впечатлен.

— Преди колко време мислиш, че е било това?

Джордж погледна снимката.

— Преди много.

Въпреки това мястото не предизвикваше потискащото усещане за отминали векове, което беше толкова силно в Храма на ветровете. Сякаш командната зала беше функционирала едва ли не до предишния ден. Нещата бяха малко прашни, но иначе станцията беше обляна от слънчева светлина. Беше трудно да се повярва, че по дългите коридори скоро не се е чувал шумът от стъпки. За това обаче имаше лесно обяснение: природните стихии не бяха успели да се разпореждат тук.

Джордж намери снимка на четирите спътника, разположени в права линия, и каза:

— Зрелищно.

— Може би нещо повече — каза Карсън. — Може би чрез това ще разберем възрастта на мястото.

Маги откри централния процесор. Изглеждаше непокътнат.

— Може би — каза тя.

Сил скръсти ръце.

— Невъзможно е.

Е, тепърва щяха да разберат. Бяха се случвали и по-странни неща. Тя щеше да го разглоби, ако можеше да разбере как, и да го изпрати в Академията. Можеше и да извадят късмет.

Три часа след влизането си те се прегрупираха и поеха обратно към совалката. Маги се беше сдобила с централния процесор, а освен това бяха взели и снимката на четирите спътника. Бяха взели и два компютъра.

Хъч гледаше унесено пред себе си и мълчеше.

— Какво има? — попита я накрая Карсън.

— Защо са се самоубили?

— Не знам.

— Можеш ли поне да си представиш как може да се направи това?

— Може би са заседнали тук. Може би нещата на планетата са тръгнали на зле.

— Но на борда има совалка.

— Може да не е била изправна.

— Значи се е получила ситуация, в която условията навън стават непоносими и едновременно с това совалката на борда също става неизползваема. Звучи ли ти правдоподобно?

— Не.

— На мен също.

Присила Хъчинс, Дневник

Тази вечер се чувствам ужасно. Строителите на монументи сякаш са изчезнали, за да бъдат заместени от някакви жалки същества, които строят примитивни космически станции и се самоубиват, когато нещата не потръгнат. Къде са съществата, които са построили Великите монументи? Тук не са.

Дали въобще са съществували?

Бета Пасифика III. Вторник, 12 април; 08:30 ч.

Совалката се носеше през спокойния следобед над разстилаща се равнина. Прозорците бяха наполовина отворени и в превозното средство спокойно нахлуваше свеж въздух. Миризмата на трева и на близкото море възбуждаше спомени за Земята. Странно наистина: Карсън беше прекарал толкова много години на Куракуа, на южното крайбрежие, но никога не беше усетил в ноздрите си жилването на солен въздух. Пак за първи път едва сега се возеше в совалка, без да е херметически откъснат от външната среда.

За първи път с глава, подадена през прозореца.

От време на време под тях се виждаха следи от отминал живот: рушащи се стени, разбити язовирни стени, сринати пристанищни съоръжения. Минаваха пред погледа със сто и петдесет клика. Небето беше пълно с птици.

Приближиха се до една река. Беше широка, с цвят на кал, песъчливи брегове и гигантски храсталаци, които напираха да излязат на повърхността в близост до брега. На слънцето се припичаха влечугоподобни същества.

И още развалини: каменни постройки във водата, излъскани до огледалност; или пък белезникава черта през гората, вероятно някакъв древен път.

— Изчезнали са преди доста време — каза Джордж.

— Искате ли да слезем и да погледнем отблизо? — попита Джейк, пилотът.

— Не — отвърна Карсън. На Хъч й беше ясно, че му се ще тъкмо това, но Тръскот им беше дала трийсет и шест часа: „Маркирайте мястото, за да можем да го открием следващия път.“

Равнината продължаваше да се стеле под тях. Слушаха как въздухът облива совалката и гледаха как по златистата трева минават вълни от вятъра.

— Има нещо отпред — каза Маги.

Беше само очукан куп корозирал метал. Карсън си помисли, че навремето може да е било превозно средство или някаква машина. Беше невъзможно да се каже нещо определено от въздуха.