Джек Макдевитт - Машините на Бога

— Да — отвърна той, — ще се върнем.

— Разбрано.

Карсън прекъсна връзката и се обърна към Хъч.

— Колко време може да остане в района „Ашли Тий“?

— Не знам. Екипажът им е от двама души. Всеки път остават в космоса за около година. Така че всичко зависи от това колко запаси от храна и вода са им останали.

— Сигурен съм, че можем да измъкнем малко от Мелани — каза Карсън. (На Хъч не й убягна новопоявилата се фамилиарност в отношението му към Тръскот.) — Знаеш ли какво ми се ще? — продължи той. — Да съм тук, когато пристигнат хората на Академията, да ги приветствам за добре дошли и да се здрависам с тях… Ще се превърнем в легенда!

Джейк забеляза някаква бяла повърхност, заровена сред листака.

Спря в края на дърветата и освободи предпазителя на пулсатора. Совалката бе насред поляната, обърната към него. Боядисана в бяло и зелено, тя се сливаше с гората. Трябваше да направи няколко снимки. Совалката на Джейк!

Името „Пърт“ и емблемата — стара ракета в средата на кръг от звезди — бяха живописно изрисувани на корпуса. Корабът носеше името на древна героиня от началото на космическата ера — жена, предпочела саможертвата, за да не обрече на гибел другарите си. „Неща от подобен род вече не се случват“ — помисли си Джейк.

Той пъхна глава в листака. Беше мрамор. Отблизо вече беше сигурен в това. На слънчевата светлина изглеждаше чист и хладен. Храсталакът около него обаче беше много гъст и той не можеше да намери пролука. Използва пулсатора за целта.

Внимаваше да не повреди находката с оръжието. Обаче се оплете в храсталаците и за малко да застане сам на пътя на лъча. Това малко го поизплаши.

Приличаше на маса.

Олтар, може би.

Беше разположено под някаква парабола. По рамката се виждаше цял ред издълбани символи. Изглеждаше доста старо.

Мамка му! Трябваше да си вземе фотоапарата. Щеше да се наложи да се върне в совалката, за да поправи грешката си.

Той задейства общия канал.

— Франк?

— Слушам. — Карсън си ядеше сандвича.

— Тук има нещо, което прилича на олтар — обясни Джейк.

— Къде? — Той долови нотка на раздразнение в гласа на Карсън.

— Точно на юг от совалката. — И той почна да описва какво вижда.

— Дяволите да те вземат! Казах ти да стоиш в совалката.

— Аз съм до нея. Виждам я оттук.

— Слушай, Джейк. Ще огледаме находката, когато се върнем. Разбрано? Междувременно се прибери в пилотската кабина и стой там.

— Щом казваш.

Олтарът въобще не беше предназначен за същества с човешки размери — мраморният плот беше на нивото на очите му. Изработката беше добра: камъкът беше отрязан много умело и добре излъскан.

Изпитваше върховно удоволствие. Зае героична поза с ръце на кръста. Вдигна поглед към параболата. Прокара пръсти по символите върху предната част на олтара.

Какво ли означаваха?

Върна се на поляната. Може би наистина беше направил откритие. Совалката блестеше под яркото синьо небе точно пред него.

Тревата се поклащаше на вятъра.

Усети някакво движение върху дясната си обувка. Разклати инстинктивно крак и внезапно го прониза непоносима болка. Той изкрещя и падна на земята. Нещо се промъкна към ребрата му и го плесна през лицето. Последното, което усети, беше миризмата на тревата.

Стената беше достатъчно широка, за да побере отгоре си осем души, подредени един до друг, и след като излезе от гъстия храсталак на горската поляна, заприлича на шосе.

На това място стигаше на височина някъде до рамото на Хъч. Някъде по средата на поляната беше прекъсната и цялата лява част беше или потънала, или разрушена. Или пък никога не беше съществувала. Беше трудно да се разбере кое от двете е вярно, но на едно място стената слизаше с едно-единствено стъпало до нивото на коленете им, след което потъваше в долината.

Стълбата беше направена от бетон, подсилен с железа. Две трети от нея бяха извън стената и тя като че ли не свършваше на нивото на земята, а продължаваше и под нея.

— Има поне осем стъпала под земята — каза замислено Хъч. — А може и да са много повече. — Трябваше им специален скенер, за да получат прилични образи.

— По-късно — каза Карсън и погледна часовника си. — Ще огледаме подробно по-късно.

Окъпаните в слънчева светлина клони се поклащаха над главите им.

Подминаха долината и стигнаха до някакъв купол. Джанет го сканира набързо и заяви, че е сфера и че вероятно става въпрос за складово помещение.

— Било е боядисано — добави тя. — Един Бог знае в какъв цвят.