Джек Макдевитт - Машините на Бога

Вторачи се в тях.

Избутваха листа и почва към основата на стената. По гърба й пробяга хладна тръпка.

Взе един камък и го хвърли по тях. Не улучи, но работата моментално спря и стотици очни стълбчета се извърнаха към нея. Няколко рака се отделиха и се скриха в храстите. Останалите просто се отдръпнаха в сенките.

— Маги — обади се Хъч по комуникатора.

— Да?

— Те са тук, в края на стената. Строят си рампа.

Чу как Маги си поема дълбоко дъх. После и как предава съобщението на Карсън.

— Дали да не слезем по стълбата? — попита Маги.

— Не — отвърна Хъч. Нямаше да успеят. — Имате още време. Просто бъдете готови за тръгване и ме чакайте.

— Добре. Хъч?

— Да?

— С нетърпение чакам вечерята.

— Аз също.

Тя мина встрани от раците и скочи от стената. Пътеката, която бяха проправили, й се падаше отдясно, но тя реши да не тръгва веднага по нея. Избра паралелен курс и реши да се прехвърли на пътеката, когато излезе на по-безопасно място. Беше твърдо решена да покаже на тия копелета какво означава пълен набор бойни умения.

Не чуваше никакви звуци от преследване.

— Около мен е чисто, Маги — каза тя по комуникатора. — Вече съм на път.

Не тичаше, но бързаше и се гмурваше в места без изход и растителност, които иначе можеше и да избегне.

Постепенно направи завой към възвишението, като се опитваше да намери пътеката.

Но не можа. Стигна до върха на хълма, без да знае къде се намира. Мамка му!

Беше я пропуснала.

„Не се паникьосвай. Обади се на стената.“

— Маги?

— Чувам те. Как върви?

— Горе-долу. Ще стигна.

— Пази се.

— Добре. Как върви при теб с дървото?

— Бавно. Малко е далечно за пулсатора.

— Гледай да го свалиш. Ще се обадя пак.

След пет минути се натъкна на обгорял храст. Добре. Това беше пътят, по който бяха дошли. Но пътеката почти отсъстваше и надеждите й, че ще може да спринтира до совалката, просто се изпариха. Тя си даде сметка колко малко внимание беше обърнала на пътя им. А и не бяха оставили знаци по местата, през които бяха минали. На никой не му беше хрумнало, че може да имат проблеми с връщането; в края на краищата, в най-лошия случай просто трябваше да се свържат с Джейк.

Направи няколко погрешни завоя. При всеки се връщаше по стъпките си. По едно време излезе от гората и се озова пред окъпаната в лунна светлина река. Сринатият мост, който бяха видели от въздуха, лежеше в плитчините като спящ динозавър.

Дървото не падна.

Маги проряза цялото стъбло, но дървото само се наклони на една страна, безнадеждно оплетено в мрежата от клони. Върху нея се сипеха листа и трески.

— И сега какво? — попита тя Карсън. Беше изхабила напълно пулсатора си. Оставаше само оръжието на Хъч. Тя го извади от колана си.

Карсън огледа дърветата.

— Ей там — посочи той. — Срежи онова. — Беше със същия диаметър, на четири-пет метра от първото. Съвсем в края на обхвата на пулсатора. — Срежи го и може да паднат и двете.

Тя го изгледа с нещастен поглед.

— Само това ни остава, Маги.

Тя пропълзя до ръба на стената и се протегна напред. Трябваше да стреля колкото се може по-отблизо. Дръпна спусъка.

Хъч нямаше представа къде се намира. Нямаше звезди, по които да се ориентира. Никакви следи. Нищо. Не виждаше никакви знаци от предишното им минаване, нито едно дърво или хълм, които да й напомнят нещо.

Беше се ориентирала по комуникатора на Маги, който издаваше постоянен сигнал. Това й казваше къде се намира по отношение на стената, а също й даваше възможност да прецени къде горе-долу трябва да е совалката. Беше някъде в този район. Но къде точно? Притесни се, че вече я е подминала.

— Пазѝ се!

Стъблото се наклони към тях. Това не трябваше да стане: Маги беше изчислила прореза така, че дървото да падне на другата страна. Но вместо това то започна да пада бавно към тях сред какофония от цепещи се трески. Тя запълзя назад от ръба. Дънерът се блъсна в стената и тя се разтресе. Върху Маги падна огромна плетеница от листа, повлече я.

Пращяха клони. Дънерът се срина и Маги с ужас осъзна, че е тръгнала надолу заедно с него.

Влачеше се, без да може да спре, към ръба на стената. Опита се да се освободи. Да намери нещо, за което да се хване. Но сякаш всичко се изхлузваше към ръба.

Светът се изпълни с широки плоски листа и ужасен звук. Тя чу как Карсън крещи името й. И в този момент й хрумна, че никога нямаше да разбере загадката на Оз. Никога. Нито пък защо жителите на Куракуа са идентифицирали Строителите със смъртта.