Джек Макдевитт - Машините на Бога

Всъщност защо й беше да го знае?

Плетеницата за момент спря падането си и тя можа да погледне за последен път сребристата луна.

„Съжалявам, Хъч.“

— Хъч. — Гласът му трепереше.

— Казвай, Франк.

— Маги е мъртва.

Думите му увиснаха в нощния въздух. Очите й се притвориха.

— Хъч? Чу ли ме?

— Да — каза тя. — Как? Какво се случи? — Изглеждаше й невъзможно. Та с Маги всичко беше наред. Беше твърде умна…

Карсън й разказа. Гласът му беше натежал от мъка.

— Намерих пулсатора й — добави той. — Изпуснала го е.

— Сигурен ли си, че не е оцеляла?

— Хъч, тя се прекатури през стената! — Пауза. — Ти стигна ли до совалката?

— Не, Франк. Бог да ми е на помощ, но нямам представа къде се намирам.

— Добре. — Каза го нежно, като баща. — Все пак опитай. Вече поне си имаме дупка. Ще можеш да влезеш, когато дойдеш.

Тя се вгледа в тъмното право пред себе си и каза тихо:

— Ще дойда.

Джанет не се беше свестила по време на нещастието. Карсън я погледна. Изглеждаше по същия начин, но пулсът й беше стабилен. Той седна до нея, покосен от мъка. Клепачите й затрептяха и тя докосна китката му. Той се усмихна.

— Няма страшно — отговори той на незададения й въпрос.

— Мога ли да помогна? — Той се наведе над нея, за да я чуе.

— Не сега. По-късно може би. — Тя отново се унесе, а Карсън зарови глава в ръцете си.

Тръскот тъкмо слушаше как няколко от пасажерите й разказват за професионалните задачи, които ще получат, когато се приберат вкъщи, когато дойде Харви и навъсено попита дали може да говори с нея.

— Нямаме връзка с хората от совалката — каза той, щом останаха насаме.

— Откога?

— Последното включване трябваше да е преди четирийсет минути.

Тя се замисли.

— Малко е раничко да се притесняваме. Ти как мислиш? Повреда в оборудването?

— Малко вероятно. Те би трябвало да са я открили. А и освен това совалката разполага с няколко начина за свързване. Морис се притеснява.

— Какво беше положението при последното свързване?

— Все още бяха на повърхността. Карсън и екипът на Академията отишли да разглеждат някакви руини. Оставили Джейк при совалката.

— Кога трябваше да се върнат?

— Преди залез-слънце. Там вече е тъмно от един час.

Тя се подпря на преградата.

— Какво можем да направим?

Той я погледна.

— Надявах се, че ти ще успееш да измислиш нещо.

Хъч гледаше останките от моста. Оттук поне имаше представа накъде да тръгне. Но щом влезеше в гората, нямаше да има никакви ориентири. Нито начин да проверява накъде се движи. Ще рече — можеше да мине на десет метра от совалката и пак да не я види.

На запад. Трябваше да върви на запад.

Тя пое дъх и тръгна.

Допреди малко нищо не й беше познато. Сега й се струваше, че е била навсякъде. Отчая се. Раците, от които толкова се беше страхувала на тръгване насам, вече бяха забравени. Къде беше совалката?

Гласът на Карсън наруши тишината.

— Някакъв напредък, Хъч?

— Не — отвърна тя. — Някъде около совалката съм.

— Нямаме много време. Вече ги чувам как идват.

Тя не знаеше какво да каже.

— Ще сваля Джанет по стълбата.

По стълбата? Раците щяха да ги настигнат А и стълбата може би нямаше да издържи тежестта им.

— Недей, Франк — каза тя.

— Ами какво друго? Имаме най-много десет минути. В най-добрия случай.

Гората я заобикаляше отвсякъде. Дънери, храсти и коренища, трева, скали и тръстики.

— Франк?

— Да?

— Кажи нещо. Високо.

— Какво искаш да кажеш?

— Говори.

— Ало?

— По-високо.

— Ало!

— Крещи, по дяволите.

— Ало!

— Може и да свърши работа. — Джейк не би могъл да пострада, освен ако нещо не беше влязло в совалката или ако не е излязъл. И в двата случая поне един от люковете трябваше да е отворен. Най-вероятно този на пилотската кабина. — Франк, включи на канала на совалката и вдигай колкото можеш повече шум.

Тя прекъсна връзката и се заслуша.

Нищо.

Но совалката беше някъде тук. Трябваше да е тук.

Франк Карсън си даваше сметка, че щом напуснат стената, с тях е свършено. Дори ако успееше да свали Джанет по стълбата, пак нямаше да имат шанс — Хъч нямаше да успее да стигне до тях със совалката.

Така че започна да крещи по комуникатора. Крещеше името й, после: „СОВАЛКА, ЕДНО, ДВЕ, ТРИ“. После: „ПО ДЯВОЛИТЕ, КЪДЕ СИ?“

В пулсатора все още имаше малко живот, така че можеше да започне битката. Чуваше шума от черупчестите щипки по скалата.

— Какво става? — попита Джанет. Беше се свестила, но не помръдваше.