Робърт Силвърбърг: Време на промени

Не мисля, че скоро ще ме открият тук.

Вече е прекалено тъмно за да продължавам с писането. Ще се изправя до вратата на колибата и ще гледам как нощта пълзи през Изгорените низини към Хюишторите. Може би ще успея да видя някой птицерог, да се носи из здрача в търсене на плячка. Над мен ще горят звездите. Веднъж Швайц се опита да ми посочи земното слънце от един планински връх в Шумара Бортан. Настояваше, че се виждало съвсем ясно и ме молеше, да проследя посоката, която сочи ръката му. Но аз си мисля, че сигурно се е шегувал с мен. Мисля си, че слънцето не може да се види от този край на галактиката. Швайц често се шегуваше с мен, докато пътувахме заедно и може би някой ден отново ще се шегува, ако пътищата ни се съберат. И ако още е жив.

Снощи, в съня ми при мен дойде моята вречена сестра, Халум Хелалам.

Нея вече не мога никога да видя, освен в потайните тунели на сънищата. Може би затова, когато спя тя се явява по-ярко от която и да е блестяща звезда над пустинята и пробужда в мен печал и срам и мисълта за загубата й, която е непоносима.

В съня ми, Халум носеше само тънък прозрачен воал, през който се виждаха малките й заострени гърди, стройните бедра и стегнатият корем на нераждала жена. Приживе никога не бях я виждал такава, защото съм й вречен брат, но това бе Халум от моите сънища, още по-желана от моята самотна и измъчена душа. Усмивката й бе топла и нежна, а черните й очи блестяха от обич.

В съня, умът на човек съществува едновременно на няколко нива. В едно от тези нива аз бях само безстрастен наблюдател, плуващ в мъгла от лунна светлина нейде под покрива на колибата, без да откъсвам поглед от моето спящо тяло. На друго ниво бях аз самият, заспал дълбоко. Онази част от мен, която спеше, не виждаше образа на Халум, но затова пък го виждаше другата, носеща се отгоре. Аз, центърът на съня наблюдавах и двамата, но нито за миг не изпитвах съмнение, че видението пред очите ми е само сън. Ала тези реалности непрестанно се смесваха и скоро изгубих увереност, кой е сънуващият и кой — сънуваният, нито пък можех да определя със сигурност дали Халум, изправена пред мен в такъв ослепителен блясък е творение на моята фантазия, или онази истинската Халум, която познавах на времето.

— Кинал — прошепва тя и в съня аз си представих, че се пробуждам, подпирам се на лакът, а Халум присяда до мен на леглото. Тя се навежда напред, докато гърдите й докоснат мъжът, който съм аз и нежно допира устните си до моите. — Изглеждаш уморен, Кинал.

— Не биваше да идваш тук.

— Тази жена усещаше, че е нужна. Тя дойде.

— Не биваше да го правиш. Да навлезеш сама в Изгорените низини и да търсиш онзи, който ти е причинил само болка…

— Връзката, с която сме свързани е свещена.

— Толкова много изстрада заради тази връзка, Халум.

— Тази жена въобще не е страдала — отвърна тя и целуна мокрото ми чело. — Как ли си страдал ти, скрит в тази изоставена пещ!

— Това е всичко, което заслужава този мъж — рекох аз.

Дори в съня си разговарях с Халум във вежливата граматическа форма. Винаги съм се затруднявал да се обърна към нея в първо лице. Душата и сърцето ми жадуваха да произнеса „аз“ пред Халум, но езикът и устните затваряха пътя пред подобно откровение.

— Заслужаваш много повече от това място. Трябва да се върнеш от изгнаничество. Трябва да ни поведеш, Кинал, към новия Завет, Заветът на любовта и доверието един в друг.

— Този човек се страхува, че се е провалил като пророк. Той смята, че е безсмислено да продължава.

— Всичко бе толкова странно за теб, толкова ново! — възкликна тя. — Но все пак, ти успя да се промениш, Кинал, и да донесеш промяна за другите…

— Донесох им само мъка, на тях и на себе си.

— Не, не. Това, което се опита да сториш беше справедливо. Как можеш да се откажеш точно сега? Защо с такава лекота се предаваш на смъртта? Там навън има един свят, който очаква да го освободиш, Кинал!

— Този човек е попаднал в капан. Залавянето му е неизбежно.

— Пустинята е необятна. Можеш лесно да им се измъкнеш.

— Пустинята е необятна, но само няколко са вратите към нея. И всички те са завардени. Няма изход.

Тя поклати усмихнато глава, обви снагата ми с ръце и проговори с глас, в който се долавяше надежда.

— Аз ще те поведа към спасението. Ела с мен, Кинал.

Звукът на това „аз“ и последвалото го „мен“, идещи от сънуваните устни на Халум, пронизаха душата ми като дъжд от ръждиви остриета и сътресението от факта, че съм чул подобни неприличия произнесени с нежен глас едва не ме събуди. Казвам ви го, за да ми повярвате, че все още не съм привикнал напълно с новите си разбирания и че навиците заложени в детството продължават да властват над далечните ъгълчета на душата ми. В съня ние разкриваме своята истинска същност и реакцията ми към думите, които бях поставил (а кой друг?) в устата на сънуваната Халум ми разкриваха много за най-съкровените ми мисли. Онова, което последва бе не по-малко красноречиво. Халум плъзна ръце по голото ми тяло, за да ме накара да се пробудя и накрая спря нежната си длан на вдървения атрибут на моя пол. В същия миг сърцето ми заблъска лудо, семето ми бликна навън и земята под краката ми се разтресе, сякаш Низините щяха да се разтворят. Халум нададе уплашен вик. Протегнах ръка към нея, но тя бе започнала да губи очертания и да става нереална и в последвалите ужасни конвулсии на цялата планета я изгубих напълно от погледа си. Имаше толкова много неща, които жадувах да й кажа, за толкова много неща да я попитам. Събудих се, преминавайки през всички нива на съня. Отворих очи и видях че лежа сам в колибата, влажен и лепкав от потеклата в краката ми течност и засрамен от престъпните мисли, които ме бяха споходили в нощта.