Робърт Силвърбърг - Време на промени

Жителите на Вилейда Бортан са разположили селищата си предимно по двете крайбрежни ивици, между океаните и планините. В повечето места почвата е съвсем оскъдна и неплодородна, което означава, че се налага здраво да поработим за всеки залък и животът е постоянна борба с глада. Неведнъж хората са се питали защо техните предци са избрали именно тази земя за местоживеене, след като съседния континент — Шумара Бортан предлага далеч по-благоприятни условия и дори мочурливата земя на Дабис е за предпочитане. Едно от най-разпространените обяснения е, че предците ни били упорити, твърдоглави хора, които не се страхували от предизвикателствата, но се опасявали децата им да не се разглезят в страна, в която условията на живот не са достатъчно сурови. Бреговете на Вилейда Бортан им се сторили нито прекалено неуютни, нито пък твърде подходящи и затова спрели избора си на тях. Склонен съм да се съглася с тази версия, защото действително старите са ни оставили в наследство увереността, че удобството е грях, а безгрижният живот — непоправимо зло. Моят вречен брат Ноим обаче, спомена веднъж, че първите заселници са избрали Вилейда Бортан защото именно тук се е спуснал звездния им кораб и след като са прекосили необятните космически простори, не са имали желание да пресекат континента дори за да намерят по-удобно място за живеене. Съмнявам се в правотата на тази идея, но струва ми се, тя е показателна за ироничния ум на моя вречен брат.

В началото пришълците издигнали селище на западния бряг, на мястото, наречено Трейш, иначе казано Завет, или Обетована земя. Населението растяло бързо и понеже първите били упорити и кавгаджии, съвсем скоро се разделили на малки групи, които заживели поотделно. Така постепенно били оформени деветте западни провинции. До ден днешен между тях има остри спорове за границите.

С течение на времето неусетно били изчерпани и без това ограничените ресурси на западния континент и поток от емигранти поел на изток. Тогава все още не сме разполагали с въздушен транспорт, не че сега е кой знае колко развит, защото не си падаме много по техниката, а и не разполагаме с натурални продукти, които да използваме като гориво. Така че емигрантите поели на изток с наземни машини, или с каквото са разполагали за път в онези времена. Не след дълго открили трите прохода на Треишторите и най-смелите сред емигрантите дръзнали да навлязат в Изгорените низини. Много легенди се пеят за трудностите на тези първи смелчаги. Да се пресекат Треишторите към Изгорените низини е трудна задача, но да се достигне отвъдния край на червената пустиня е почти невъзможно. Само един път през Хюишторите позволява подобен преход и той е през Вратата на Сала, а откриването й не било лесна работа. Но първите все пак я намерили и пресичайки я, основали земята на Сала. А когато избухнала поредната кавга, голяма част от заселниците създали Глин, а сетне други заминали на юг за да заживеят в свещените земи на Манеран. Близо хиляда години просъществували тези три провинции, докато дошла поредната кавга, от която възникнало малкото, но процъфтяващо кралство Крел, на границата между Глин и Сала.

Имало и такива, на които животът във Вилейда Бортан не понасял, те поели с кораби от брега на Манеран и се установили в Шумара Бортан. Но това е вече друга история, която ще ви разкажа, когато стигна до пребиваването си там и до промените, които настъпиха в моя живот.

Колибата, в която живея е пред разпадане. Стените й са от зле прикрепени трупи, без нито един прав ъгъл, а между тях прозират широки отвори. Пустинните ветрове проникват свободно вътре, страниците, върху които пиша са покрити с червеникава пепел, пясък има по дрехите ми, дори косата ми е придобила червен оттенък. Край мен свободно се разхождат обитателите на Низините, точно в този момент нещо пълзи по пръстения под, многокрако, голямо колкото палеца ми. Часове наред ме обикаля, сякаш е мой смъртен враг и все не може да се реши да ме нападне.

Не бива да гледам с презрение на това място. Някой си е направил труда да довлече до тук всичкия този дървен материал и да построи колиба, в която да си отдъхват изнурените ловци. Построил е това съоръжение повече с любов, отколкото с умение и то ми служи добре. Може би не е най-подходящото убежище за сина на един септарх, но живял съм достатъчно в палати и вече не изпитвам трепет пред каменните стени и рисуваните тавани. В това място има покой. Далеч съм от кресливите възгласи на продавачите на риба, виночерпците и изповедниците, които огласят улиците на нашите градове. Тук човек може свободно да мисли, да надзърне в дълбините на душата си, да докосне онези неща, които са го създали такъв, какъвто е, да ги извади на бял свят, да ги разгледа и да опознае по добре себе си. Защото в този наш свят, за най-голям грях се счита да разкриеш душата си пред другите. Но защо никой преди мен не е прозрял, че същият този обичай, макар и непреднамерено ни пречи да опознаем самите себе си? През по-голяма част от досегашния си живот съм се ограждал със стена от околните и едва, когато тази стена рухна открих, че тя ме е заграждала също и от самия мен. Но тук, в Изгорените низини имам достатъчно време да обмисля тези неща с надежда да постигна пълното им разбиране. Едва ли бих избрал подобно място, ако естествено имах възможност да избирам, но все пак не съм нещастен.