Грег Беър - Преместването на Марс

За известно време можехме да си позволим да пренебрегнем «Кайлетет» и другите дисиденти.

Една седмица след подписването в Университета на Марс имаше тържествена вечеря. Всички губернатори, бивши делегати, синдици, адвокати и асистенти, а също така и новоиздигнатите кандидати и посланици, се събраха в трапезарията на МУС, за да отпразнуват победата.

Иля търпеливо стоеше до мен, докато показваха една след друга поздравителните картини. Държах ръката му, а той скришом ми подаде компютъра с резултатите от последните опити с цисти, изписани на нея. Прегледах снимките и химичните резултати. «Змийска слюнка»? — попитах само с устни. Той се усмихна. «Все още се развива», написа в отговор на компютъра. Ти Сандра ме погледна, когато новият посланик на Земята започна речта си и аз съсредоточих вниманието си върху него или поне се преструвах, че го слушам. Иля погали бедрото ми. С нетърпение очаквах дългата нощ след вечерята, когато щяхме да сме сами в поредната хотелска стая.

След вечеря адвокат от «Ямагучи» дръпна Ти Сандра настрани и в коридора извън трапезарията й прошепна нещо. Ти Сандра кимна и ми поръча тихо:

— Кажи на Иля да не заспива. Ще се върнеш след няколко часа. Казаха ми, че е важно.

Целунах Иля. Той стисна ръката ми, разтревожен, че става нещо нередно. Ти Сандра прегърна Пол и двамата си размениха многострадални гримаси. Районният губернатор на Сирия-Синай, адвокатът от «Ямагучи» и двама въоръжени мъже за охрана придружиха Ти Сандра и мен в научния комплекс на МУС.

Охраната носеше униформата на синайската Обществена отбрана с набързо пришити емблеми със знамето на федерацията. Ти Сандра не им обръщаше внимание. По пътя ни запознаха с някакъв мъж, Айра Уинкълман, за който се сетих, че е адвокат от «Кайлетет». Нито Ти Сандра, нито аз знаехме къде ни водят. През главата ми набързо минаваха мисли за заговор или демонстрация на сила от страна на «Кайлетет». След обилната вечеря и вълненията от тази мистерия започваше да ми се гади.

— Отдалечихме се от главните университетски лаборатории — каза Уинкълман с несигурна усмивка. — И аз за пръв път идвам тук.

Лицето му беше изопнато от тревога и изглеждаше така, сякаш не е спал няколко дни.

Стигнахме до тежка, плъзгаща се стоманена врата.

— Приятели, нататък продължаваме само аз, президентът и вицепрезидентът — каза той. — Извинете ме, но сигурността е от първостепенно значение.

Губернаторът и адвокатът поклатиха глави, но не протестираха. Дръпнаха се встрани, за да се идентифицира Уинкълман пред заключващия механизъм.

— Моля, нека президентът и вицепрезидентът поставят дланите си за кодиране на сигурността — изиска вратата. — След тях Айра Уинкълман отново ще постави длан върху механизма, за да се потвърди идентификацията.

Последвахме нарежданията и вратата се отвори. Охраната също остана отвън. Преминахме през малък коридор и влязохме в една висока лаборатория, пълна с изследователски и тестови банки, тежки тръби, снопове електрически кабели, фибростъкла и цилиндри за втечнени газове. Явно по-голямата част от оборудването не се използваше, защото бе опаковано и запечатано в антиоксидант. Само в един малък ъгъл личеше, че скоро нещо е правено.

— Този проект се развива от около три години — каза Уинкълман, — Може и да сте чували за него, госпожице Мейджъмдар. Знам, че поне част от него ви е известна. Включените в него учени и поддържащи групи преди около шест месеца единодушно се съгласиха да скъсат отношенията си с «Кайлетет». Аз също ги подкрепих и заминах с тях за Университета за изследвания «Тарсис». Постигнахме споразумение с МУС и прехвърлихме тук част от работата си.

— Какво означава това? — попита Ти Сандра нетърпеливо.

Уинкълман се мъчеше да се държи авторитетно. Беше много нервен и не успяваше.

— Ние, Олимпийците, преценихме, че «Кайлетет» е под силен натиск от Земята. Искахме да закрием проекта под претекст, че сме се провалили — поклати глава и затвори очи, за да покаже безизходицата, в която беше. — Не искаме Ахмед Краун Найджър да получи такава власт.

Заведе ни до другия край на лабораторията, в който беше работено. Зад сгъваем екран видяхме трима мъже и две жени, седнали около една маса да пият кафе. Когато се появихме, те станаха, изчистиха трохите от дрехите си и ни поздравиха с уважение.

Чарлз Франклин беше отслабнал. Очите му гледаха неспокойно и напрегнато и явно бе придобил зрялост и чувство за собствено достойнство. Колегите му бяха нервни в наше присъствие, но не и той.