Грег Беър - Преместването на Марс

— Можете ли и сами да махнете това? — попита една жена от охраната, като посочи «втората кожа». Тя беше свалила шлема си, щом влязохме вътре. В очите й се четеше тъга.

— Какво искаше да каже тоя глупак с думите «Но преди това ги проверете за въшки»? — попита вторият пазач — млад, мускулест мъж с вид на пуерториканец и акцент.

Всички пазачи бяха новоизпечени марсианци. В това имаше известен смисъл. Новият Обединен Марс щеше да бъде техен спонсор, тяхно ОМ, тяхно семейство.

— Не можете просто така да ни задържите тук — обадих се аз. — Какво стана с Гретъл?

Моите спътници крещяха и показваха средни пръсти на пазачите. Всички си искахме правата — телефонно обаждане, свобода, адвокати и така нататък.

Работата намирисваше на открит бунт, но в този момент единият от пазачите извади оръжието си. Той беше най-високия от всички, строен мъж с равна, късо подстригана коса и съвършени черти на лицето. Очите му бяха присвити и излъчваха хлад. «Ето един, който симпатизира на централистите», помислих си. Останалите бяха просто наемни работници.

— Млъквайте веднага всички! — изкомандва той.

— Вие наранихте Гретъл! — изкрещях аз. — Искаме да знаем какво стана с нея!

— Саботажът е равен на измяна. Имаме пълното право да ви застреляме при самозащита.

Той вдигна пистолета си. Всички се дръпнахме назад, включително и останалите двама от охраната.

— Това не би било особено умно от ваша страна — казах аз.

— За вас няма да има значение. — Високото приятелче ни дари с една тънка и хладна усмивка и ни накара да продължим напред по коридора.

Не след дълго влязохме в празна двойна стая и веднага се изтегнахме на голите столове и кушетки — поредният безсмислен израз на нашето неподчинение.

— Известно време ще останете тук, така че се разполагайте удобно.

Не ми харесваше начина, по който той бе насочил пистолета си, пък и не ми се искаше да го предизвиквам повече. Обелихме «втората кожа» от телата си — в действителност това бе невероятно облекчение за нас. Пуерториканецът захвърли остатъците от нея в чувалите за прах. Във въздуха се вдигна толкова много пушилка, че всички се разкихахме.

Ние се представихме един на друг, сякаш се виждахме за пръв път, а и в действителност беше почти така: познавахме се съвсем, бегло. Момичето навремето ми бе съученичка, Фелиция Оувъргард, около година по-малка от мен и два курса по-назад. Не познавах чак толкова добре и Оливър Пескин, който беше петокурсник по селско стопанство. С Том Кълин и Чао Минг Джунг се бях срещала веднъж или два пъти.

Високият пазач извърна поглед. Колко странно — размахваше пистолет пред нас, а се срамуваше от голата ни плът… Той посочи с патлака си към банята:

— Не знам дали имате въшки, ама смърдите ужасно.

Водата в душовете или не беше сменяна от доста време, или не бе пречиствана от години, така че не миришехме кой знае колко по-добре, след като се изкъпахме. Не можахме да отстраним неприятната миризма от телата си, а и тук-там по кожата ни останаха червени и оранжеви петна. Утре щяхме да имаме подутини.

Изминаха три часа, а все още не знаехме нищо. Пазачите ни останаха със скафандри, за да избягнат праха. Те не носеха никаква идентификация и не желаеха да ни кажат имената си. Високият мъж ставаше все по-мрачен с течение на времето. Накрая се бе изнервил толкова, че постоянно си играеше с пистолета си. От време на време си подсвиркваше и се преструваше, че го разглобява, а след това го сглобява наново. Най-после шлемофонът му иззвъня и той отговори на повикването.

След една-две кратки реплики пазачът помоли колежката им да излезе от стаята. Зачудих се какво ли имаха намерение да правят, та не искаха да присъства жена.

Определено не бяха чак толкова глупави.

Започнахме да говорим помежду си малко по-тихо. Страхът си бе отишъл (никой от нас вече не мислеше, че ще ни застрелят), но дошлото на негово място сляпо чувство на изолираност съвсем не беше по-добро. Накрая всички млъкнахме.

Температурата в стаята бе поддържана на минималното ниво, а ние все още нямахме никакви дрехи. Тримата младежи страдаха повече от Фелиция и мен.

— Тук е доста студено — казах аз най-накрая на високия пазач. Той се съгласи с мен, но не предприе нищо по въпроса.

— Толкова е студено, че като едното нищо ще се разболеем — подхвърли Оливър.

— Така си е — съгласи се високият.

— Би трябвало да им намерим да облекат някакви дрехи — намеси се пуерториканецът.