Грег Беър: Преместването на Марс

Мамка му.

Цялата ми концентрация отиде по дяволите.

Реших, че това няма кой знае колко голямо значение. Пък и може би съсредоточаването върху идеята да се концентрираш беше лош белег.

Сега слънцето висеше над ридовете — ослепително бяло с блед розов кант. Около него се носеше някаква странна опалова мъгла — пясъчно-ледени облаци, преплетени сред все по-яркооранжевите багри на деня. Сенките на камъните започваха да изпъкват по-ясно и правеха всяка следваща стъпка все по-лесна. Понякога зад скалите се криеха издълбани от вятъра кухини, които само чакаха някоя непредпазлива крачка.

Групата на Гретъл вече се бе разпръснала. Приближих се до предната част, на няколко крачки вдясно на нея.

— Постови — обади се недалеч от мен Гарлин Смит и вдигна ръка. Беше ми съсед по банка на лекциите по психология — висок и строен младеж, както според онези глупаци от Земята изглеждаха истинските марсианци.

Проследихме показалеца на Гарлин, който сочеше на изток, и видяхме една самотна фигура, застанала върху възвишение на около двеста метра от нас. Носеше пушка, заредена с експлодиращи куршуми.

— Въоръжен е — каза Гретъл през зъби. — Не мога да повярвам…

Човекът беше облечен с професионален скафандър от типа, който използваха ареолозите, селскостопанските инспектори и полицията на централистите. Докато го наблюдавахме, той се пресегна и потупа по шлема си. Очевидно все още не ни бе забелязал, но явно долавяше разбърканото бръмчене на кодираните ни сигнали.

— Продължавайте — нареди Гретъл. — Не сме стигнали толкова далеч само и само да ни разколебае някакъв си постови.

— Ако въобще това е постови — коментира Шон, който слушаше разговора ни. — Недейте да предполагате каквото и да било.

— Няма какво да бъде друго, освен постови — възрази Гретъл.

— Добре — съгласи се Шон с умерена въздържаност.

Човекът ни видя около четири минути след като го бяхме забелязали. Разделяха ни около стотина метра. От това разстояние приличаше на обикновен физик.

Дишането ми се ускори. Опитах се да го успокоя.

— Докладвайте — поиска Шон.

— Въоръжен мъж, облечен с професионален скафандър. Вижда ни. Все още не реагира по никакъв начин — доложи Гретъл.

Не се отклонявахме от пътя си. По този начин щяхме да минем на не повече от петдесет метра от постовия.

Полускритата от шлема глава се извърна. Човекът вдигна ръка.

— Хей, кои пък сте вие? — раздаде се в шлемофоните ни определено мъжки глас. — Какво, по дяволите, правите тук? Да имате лични карти случайно?

— Ние сме от МУС — обади се Гретъл. Никой от нас не забави крачка.

— Какво правите тук? — повтори лостовият.

— Изследваме терена, какво друго бихме могли да правим? — отвърна невинно Гретъл. Не носехме никакви инструменти. — Ами вие какво търсите тук?

— Я не се занасяйте с мен — тросна се той. Знаете, че имаме неприятности. Просто ми кажете от кой факултет сте и… случайно да сте използвали кодова честота?

— Не, разбира се — отвърна Гретъл.

Приближихме се на още двайсетина метра. Мъжът тръгна надолу, за да ни огледа по-подробно.

— Какво, да ме вземат мътните, сте облекли?

— Червени скафандри — обясни Гретъл.

— Да бе, да. Мамка му, та това е «втора кожа»! Не знаете ли, че е противозаконно, с изключение на аварийни случаи? Колко сте?

— Четирийсет и пет — излъга Гретъл.

— Имам инструкции да не допускам външни лица на територията на университета. Затова би ми се искало да видя личните ви карти. За да сте тук, би следвало да имате и пропуски от МУС.

— Това пушка ли е? — попита Гретъл, като се преструваше на изненадана.

— Хей, я елате тук горе всичките!

— Защо ви е притрябвала тази пушка?

— За външни лица. Спрете сега.

— Ние сме от факултета по ареология и се качихме преди броени часове… Професор Сандър не ви ли се обади?

Не, но дяволите, спрете!

— Слушай, приятелче, на кого си подчинен?

МУС, е охранявана територия. А сега по-добре веднага ми дайте личните си карти.

— Я се разкарай — каза Гретъл.

Лостовият вдигна пушката си. Страхът и ужасът ми толкова се бяха преплели, че не можех да ги различа. Добъл и Конър сигурно си бяха изгубили ума. Никой от марсианските студенти за петдесет и три годишната история на заселването на планетата не е бил застрелван от полицията. Не бяха ли чували за Тянанмън или за Кент Стейт?

Добре де, използвай я — подкани го Гретъл. — Ще се прочуеш из цялата Тройка за това, че си застрелял студенти по ареология, излезли на теренно проучване. Страхотно ще ти се отрази на кариерата. А и ще те издигне в очите на нашите фамилии. Що си търсиш белята бе, заек?