Грег Беър: Преместването на Марс

Останалите започнаха да се катерят по стълбата. Когато дойде и моят ред, аз се изкачих догоре, промуших се през тесния отвор, над цялата ръждивожълтеникава бъркотия и цапаница. Слънцето проблясваше върху ранното сутрешно небе над източните хълмове, обкръжено от бледорозово сияние. Премигнах.

Ще трябва да изкачим тези хълмове, за да стигнем до МУС. А само изкачването до повърхността ни отне половин час.

Бяхме излезли на няколко метра от един купол и чакахме Гретъл. За изминалите няколко минути се бяхме омазали до уши. След като привършехме с всичко това, сигурно щеше да ни се наложи да стоим под душовете с часове.

Гретъл излезе от дупката. Гласът й, леко приглушен, се разнесе в ухото ми:

— Да тръгваме всички заедно зад групата на Шон.

Можехме да дишаме и да разговаряме помежду си. Значи засега всичко вървеше добре.

— Ами да поемаме тогава — каза Шон. Групата му бавно тръгна напред. Някои от тях ни помахаха. Улових погледа на Чарлз, който вървеше зад нас заедно с групата си, малко по на юг от пътеката, по която след малко щяхме да тръгнем и ние. Зачудих се защо ли въобще му обръщах чак толкова много внимание. «Втората кожа» скриваше доста малко неща. Чарлз имаше хубав задник. Дори малко… първобитен.

Захапах устната си, за да се опитам да се концентрирам поне малко. «Аз съм червен заек — казах си наум. — Намирам се Горе за пръв път през живота си — без треньори, преподаватели и надзиратели, които да проверяват всяка част от екипировката ни, за да са сигурни, че майките ни ще ни получат обратно цели и невредими. Сега се постарай да се съсредоточиш, да те вземат мътните!»

— Да вървим — обади се Гретъл и ние започнахме похода си.

Беше типично марсианско пролетно утро с температура минус двайсет градуса по Целзий. Вятърът бе утихнал и почти се бе изгубил. През зенита прозираха хиляди звездици, подобни на миниатюрни скъпоценности. Хоризонтът пламтеше в бледорозово.

Мислите ми полека-лека се подредиха. Явно в мига имаше нещо магическо. Усетих се вече едва ли не абсолютно уверена, че ще оцелеем.

Повърхността на Марс обикновено бе мъртвешки студена. Тук обаче бяхме близо до екватора и температурите бяха горе-долу поносими — рядко падаха под минус шейсет градуса по Целзий. Нормалните ветрове по време на буря бяха в състояние да развият скорост до 40 км/сек, които вдигаха такива облаци прах, че човек можеше да ги наблюдава чак от Земята. Относително редки бяха случаите, когато активността им бе толкова голяма, че пращаха циклони на няколко хиляди километра, които се виждаха от космоса като огромна тъмна линия, а понякога покриваха и по-голямата част от планетата. Но въздухът на високата Синайска планина бе толкова разреден, че едва ли имаше повод за безпокойство. Обичайните ветрове тук представляваха просто леки подухвания, които често оставаха незабележими.

Обутите ми в ботуши крака тупкаха по хрущящия пясък. След няколко месеца неизползване за нищо марсианската почва обикновено се покриваше с тънка коричка. Зрънцата на почвения слой се спояваха в нещо като цимент, подобно на миниатюрен слой скреж. Смътно долавях как стъпките на останалите вдигат същия шум като моите. Звуците в тази невероятно разредена атмосфера винаги караха източника си да изглежда на десетки метри далеч.

— Дайте да не се струпваме всички на едно място — предложи Гретъл.

Минах покрай една стара, изгладена от ледник скала, доста по-голяма от главния купол. Древните плаващи ледени блокове бяха изваяли от твърдия базалт нещо подобно на скулптура на джудже, разпростряло ръцете си на земята, а главата положена върху ръцете, сякаш спеше… или се преструваше на заспало.

По някаква все още неизвестна причина червените зайци никога не изпитват предразсъдъци относно онова, което им се случва Горе. Всичко наоколо беше прекалено оранжево, червено и кафяво, прекалено мъртво, за да въздейства върху нашите болезнени инстинкти.

— Ако имат поне малко мозък и някой ни очаква, би трябвало да постави предни постове някъде тук, за да пазят периферията на университета — обади се по радиото Шон.

— Или ако някой се е раздрънкал — добави Гретъл. Тя започваше все повече да ми харесва. Въпреки че имаше неприятен глас и сякаш вечно нацупено лице, Гретъл явно бе доста уравновесена личност. Зачудих се защо ли физиономията й вечно е такава. Може би това беше някаква семейна черта, нещо, с което да може да се гордее там, откъдето идваше, като непроменените черти на английските кралски особи, регламентирани от закона. Дългият нос на крал Хенри.