Грег Беър: Преместването на Марс

— Третият от чичовците й е основателят на ОМ «Мейджъмдар» — продължи Даян. Хвърлих й яростен поглед. Тя облиза устни. Очите й играеха насам-натам. Очевидно се забавляваше след всичките тези скучни приготовления.

— Трябва да си убеден в сърцето си и в съзнанието си това, което вършиш — продължих малката си лекция.

— Извинявай. Просто съм уморен. Казвам се Чарлз Франклин.

Той протегна ръката си.

Това ми се стори невероятно неуместно, като се имаха предвид обстоятелствата. Вече почти бяхме стигнали до печката, само че аз се извърнах, като че ли въобще не ми пукаше, и тръгнах към купчините маски и рециклатори, които нашият лидер в момента проверяваше.

Шон Дикинсън не беше нито централист, нито архаик. За мен той беше нещо като резюме на всичко онова, за което се бореше нашата импровизирана организация. Шон беше син на жп инженер и бе заслужил стипендията си с усърдно учене. Той набързо се бе издигнал в инженерния факултет, само и само за да бъде въвлечен в опити да организира транс-ОМ съюзи. Това, естествено, му бе навлякло омразата на Конър и Добъл.

Шон работеше с израз на пълна концентрация. Косата му бе разрошена на всички страни, а устните му се присвиваха недоволни при всеки открит теч в маската, над която работеше в момента. Той дори не съзнаваше, че съществувам. Ако ме бе забелязал вероятно щеше да ме отбягва заради името ми. Е, това не ми пречеше да съм впечатлена.

Чарлз, който ме бе последвал, се приближи и застана до постоянно нарастващата купчина отпадъци.

— Моля те, не ме разбирай погрешно — обади се той. — Наистина съм с вас.

— Радвам се да го чуя — измърморих аз. Потръпнах, докато наблюдавах всичките приготовления. Едва ли има човек, който да се радва при мисълта да излезе във вакуум. Никой от нас не бе преминал през обучение как да оцелява при тежки условия. Сега щяхме да се изправим срещу силите за сигурност, охраняващи студентското градче, подсилени от личните горили на губернатора и вероятно от някои наши бивши колеги. Нямах ни най-малка представа доколко далеч биха стигнали.

Всеки ден внимателно следяхме новините по видеоканалите. Шон бе пуснал съобщение, че бивши студенти са се надигнали на стачка срещу нелегалните действия на Конър. Естествено, бе премълчал за плановете ни. Жителите на Тройката (обвързаните икономически Земя, Марс и Луна) все още не бяха настроени срещу нас. Дори и новинарските канали на Марс бяха любопитни.

— Мисля, че бих могъл да ви помогна — обади се Чарлз, сочейки купчината маски и рециклатори. — Поправял съм подобни неща…

— Излизал ли си Горе? — попитах го заинтересовано.

— Хобито ми е да издирвам вкаменелости. Помолих да ме включат в комитета по екипирането, но ми отговориха, че от мен надали щяло да има кой знае каква полза.

— Хоби ли каза?

— Вкаменелости. Навън. През лятото, естествено.

Ето тук бе моят шанс да помогна на Шон… пък и да се извиня на Чарлз за това, че избухнах безпричинно. Клекнах до купчината и казах:

— Шон, този младеж тук се казва Чарлз и твърди, че е работил навън.

— Чудесно. — Шон прехвърли една разкъсана маска на Гретъл. Зачудих се невинно дали тя и Шон бяха любовници. Гретъл се намръщи при вида на маската — истинска антика — и я захвърли върху купчината боклук, която изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се срути.

— Мога да поправям този тип — обади се и Чарлз. — В аварийните контейнери има туби със секундно лепило. Действа идеално.

— Няма да изпратя навън никого с дефектна маска — отсече Шон. — Извинете ме, обаче трябва да се съсредоточа.

— Съжалявам — сви рамене Чарлз и ме погледна тъжно.

— Съществува вероятност да не ни стигнат маските — отбелязах аз, като се обърнах към застрашително намаляващата купчина с годно оборудване.

Шон ме изгледа гневно през рамо. Личеше си, че времето е малко и това го кара да се чувства изнервен.

— Не се нуждаем от съветите ти — обади се рязко Гретъл.

— Няма нищо — стисна рамото ми Чарлз. — Остави ги да си вършат работата.

Измъкнах рамото си от ръката му и тръгнах обратно. Лицето ми бе пламнало от смущение. Двамата с Чарлз се върнахме до печката, ала естествено някой вече бе заел местата ни.

Силата на осветлението бе намалена наполовина. С всеки изминал ден въздухът ставаше все по-студен и по-плътен. Мислех си за дома, който сега бе на хиляди километри от мен, за това колко ли се тревожат нашите и какво ли биха си помислили, ако умра тук, в разредения въздух или ако някоя от горилите на централистите ме прободе с щик… Господи, какъв скандал би станал! Май наистина си струваше.