Грег Беър: Преместването на Марс

Промърморих под носа си: «Мамка му, мамка му, мамка му!» и преди да осъзная какво всъщност правя, преди дори да съм успяла да се самопарализирам с размисъл над постъпките си, краката ми сякаш сами ме отнесоха зад завоя, натам, накъдето бяха изчезнали останалите. Тесен бял сервизен задънен коловоз. Единственият изход оттам бе една малка стоманена врата, покрита с напукан бял емайл. Беше открехната едва-едва. Наведох се, отворих вратата, хвърлих бегъл поглед зад себе си, за да се убедя, че никой не ме преследва, и влязох.

Отне ми само няколко минути, за да настигна Даян. Преминах покрай десетина-петнайсет студенти, преди да я открия.

— Къде отиваме? — попитах шепнешком аз.

— С нас ли си?

— Вече да.

Тя се извъртя към мен и стисна ръката ми щастливо.

— Някой по случайност има ключ и знае пътя към старите куполи на първите заселници.

Като се кискахме тихичко и се потупвахме един друг по гърбовете, пълни с ентусиазъм и впечатлени от собствената си смелост, ние преминахме една по една древните стоманени стълби и се промъкнахме през множество дълги и тесни тунели, покрити с натрошен камък. Когато и последният от нас напусна територията на МУС и излезе в един по-широк и по-древен тунел, ние се прегърнахме през раменете и полувървейки, полумарширувайки, тръгнахме напред с танцова стъпка.

Някой от крайните редици сърдито изсъска да не вдигаме шум. Спряхме рязко, като дори се страхувахме да дишаме. Секунди тишина, след което чухме приглушени гласове, тежко дрънчене на инструменти и болезнено изскърцване на желязо по желязо. Някой запечатваше вратата на тунела зад нас.

— Дали знаят, че сме тук? — попитах Даян.

— Съмнявам се — отвърна тя. — Това е просто група за проверка на херметизацията.

Бяха затворили вратата зад нас и я бяха запечатали. Връщане назад нямаше.

Тунелите ни изведоха на около пет километра извън границите на университета. Преминавахме през плетеница коридори, строени преди десетилетия.

— Сега сме в миналото — промълви Даян, като се обърна към мен.

Преди четирийсет орбити — над седемдесет и пет земни години — тези тунели бяха свързвали някои от по-малките първоначални станции. Преминавахме през помещения, някога използвани от първите фамилии, мрачни и страшно студени. Налягането тук бе запазено само за случай на крайна опасност.

Малкото ни фенерчета и аварийното осветление в тунела хвърляха отблясъци светлина върху старо обзавеждане, върху електронни елементи, чието време безвъзвратно бе отминало, върху струпани на купчина резервоари с аварийни дажби и екипировка за оцеляване във вакуума.

Само преди няколко часа бяхме изяли последното си университетско ядене и се бяхме изкъпали с топла вода в студентските общежития. Всичко това за нас вече бе минало. Тук щеше да се наложи да поживеем малко в спартански условия.

Чувствах се прекрасно. Правех нещо значително и то без одобрението на семейството си.

Реших, че най-накрая започвам да пораствам.

Деветдесет студенти, скупчени в една мрачна кухина в края на тунела — един от първите заселнически куполи. Всички звуци — нервното и възбудено хилене, гласовете, които питаха нещо, стърженето на крака по студения под, песните, подемани тук-там от няколко гърла — се отразяваха от мрачния интериор наоколо. Даян наруши типично марсианската резервираност и ме прегърна. Не след дълго над глухото мърморене се извисиха няколко гласа. Неколцина студенти започнаха да записват имената и принадлежността към ОМ на останалите. Цялата тази маса постепенно започваше да придобива някаква форма.

Двама студенти, третокурсници-инженери, се изправиха и изрекоха на глас имената си — Шон Дикинсън и Гретъл Лафтън. След около ден, когато вече бяхме оформили групичките и бяхме избрали водачи, ние издигнахме Шон и Гретъл за наши лидери, изразихме на глас солидарността помежду си и научихме, че все пак сме имали нещо от рода на план.

Намирах Шон Дикинсън за страшно привлекателен — средно висок, добре сложен, непокорна, стърчаща на всички страни коса, високо и умно чело, елегантно тънки и подвижни вежди. Въпреки че Гретъл бе замесена горе-долу от същото тесто, тя бе значително по-малко привлекателна от Шон: висока слаба девойка с големи, укорително гледащи сини очи и сламена коса, опъната назад в стегната опашка.

Шон се покатери върху една стара щайга и впери поглед в множеството. Беше очевидно, че гледа на нас като на истински граждани с определена мисия.