Грег Беър - Преместването на Марс

Междувременно майка ми загина при една аварийна декомпресия в Джида. Дори сега, когато пиша това, сърцето ми продължава да потреперва. Понякога да загубиш родител означава най-накрая да придобиеш така желаната самостоятелност и отговорност. Само че за мен да загубя майка си означаваше прекъсване на всичките ми връзки с миналото.

Болката и мъката на баща ми, която непрекъснато го изяждаше отвътре като скрит огън, бе тиха и прикрита. Новият човек, който обитаваше тялото на баща ми, бе изцяло непредвидим. Предполагах, че с течение на времето ще се поопознаем, но това така и не се случи.

Никак не ми беше лесно да го посещавам. На него също, тъй като очевидно виждаше в мен майка ми. Посещенията ми първите няколко месеца явно го нараняваха повече, отколкото можеше да понесе. Също както и повечето марсианци, той отказа да се подложи на «терапия за мъката». Така постъпихме и ние със Стан. Болката ни беше нещо от рода на уважение към мъртвата.

Трябваше да изграждам свои собствени планове, да открия собствения си нов живот и да го построя през малкото останало от младостта ми време. Бях на тринайсет марсиански години, можех да си намеря добра светска работа в ОМ «Мейджъмдар»… или да работя заедно с баща ми в Ила — нещо, което определено не ми се нравеше като идея.

Бе настъпило време да търся съюзници другаде.

Растителната ми любов израстваше все повече и разцъфтяваше през марсианската пролет.

Най-добрите образци от вкаменелости бяха открити на Марс по времето, когато бях пътувала до Земята и обратно. В Лайкъс и в Сайан Сълси [13] Cyan Sulci — цианови бразди (англ.) — Бел. пр. , разпрострени през една широка ивица на север от стария вулкан на Олимпус Монс, каньоните се бяха нагънали и бяха разкрили пространство около десетина километра, което приличаше на отпечатък от огромно гнездо на червеи. Майка Екос някога бе разцъфтявала тук, оцелявайки в продължение на десетки милиони години, докато останалата част от Марс бавно-бавно умирала…

Единият от ръководителите на разкопките се казваше Кики Джордан-Ерзул. Асистентът му бе млад човек на име Иля Рабинович.

Срещнах се с Иля в Рубикон Сити — град малко под Алба Патера. Той точно бе завършил разкопките на дванайсетата си «майка». Бях чувала доста за работата му.

«Панаирът» бе нещо уникално марсианско. На всяко тримесечие се провеждаше в различна част на града. Панаирът представляваше нещо средно между зала за провеждане на съдебни процеси, танцови забави, четене на лекции, правене на презентации и търговски сделки между отделните ОМ, само че в празнична атмосфера. На Панаирите ОМ можеха да си обменят информация за бизнеса със световете от Тройката, да водят делови преговори и да сключват сделки без всякакъв натиск, както и да се оглеждат за евентуални нови членове на фамилиите.

Иля бе написал невероятно жив доклад за откритите от него вкаменелости в Сайан Сълси. Спомените за разходките с Чарлз около «Tres Haut Medoc» бяха още живи, затова с Иля завързахме разговор.

Беше нисичък — около сантиметър по-нисък от мен, доста привлекателен, с тъмни живи очи и бърза, но пленителна усмивка. На външен вид по някакъв начин ми напомняше за Шон Дикинсън, но вътрешно погледнато едва ли можеше да има по-противоположни характери от тях двамата. Иля обожаваше танците и обичаше да обсъжда публично и на четири очи Марс в древността. По време на една почивка насред презентацията на Патера двамата с него седнахме в някаква чайна под изкуственото тъмносиньо нощно небе. Той с невероятна любов ми описа Майка Екос, изливайки безброй много детайли и подробности в наострените ми уши. Сякаш бе живял в онези времена.

— Да извършваш разкопки на Марс е все едно да се ожениш за него — сподели той. Явно очакваше или празен поглед, или преместване в противоположната част на чайната. Вместо това обаче, за негова голяма изненада, аз го помолих да ми разкаже повече.

След танците прекарахме няколко часа сами, в разходки около водния резервоар. Без да ме предупреди по някакъв начин, освен с бавно приближаване и стеснителна усмивка, той ме целуна и ми съобщи, че чувствал някакво ирационално привличане към мен. И преди бях чувала подобни приказки от мъжката половина на човечеството, само че излязла от устата на Иля, техниката изглеждаше свежа.

— О, така ли… — отвърнах, без да го окуражавам особено, но усмихвайки се насърчително.

— Познавам те от доста време — продължи той. След това трепна и ми хвърли кос поглед. — Да не би това да ти звучи глупаво?