Феликс Палма - Картата на времето

Без много да му мисли, пожертва досадния Небогипфел и го замени с един солиден учен, комуто дори не даде име — анонимен образ, в който всеки изобретател би могъл да види себе си, образ, въплъщаващ архетипната идея за учения от бъдния век. Опитвайки се да превърне идеята си за пътуване във времето в нещо повече от обикновена детинска фантазия, Уелс я покри с лека научна глазура, както правеше с разказите, написани за Хайнд. За тази цел си послужи с една теория, която вече бе развил в предишни есета за „Фортнайтли Ривю“: разглеждането на времето като четвърто измерение в една привидно триизмерна вселена. Тази идея можеше да зазвучи много по-величествено, ако я използваше, за да обясни действието на съоръжението, което би позволило на главния герой да броди из времевия поток, както му скимне. Няколко години по-рано бяха съдили за измама американския медиум Хенри Слейд; освен че се хвалеше със способността си да общува с духове на покойници, той пъхаше в шапката си на маг възли, охлюви и раковини на мекотели, за да извади впоследствие тяхно идентично копие, но със спирали, завити в обратната посока, сякаш ги бе измъкнал от някое огледало. Слейд твърдеше, че шапката му крие таен проход към четвъртото измерение и това обяснявало необичайното преобръщане на вкарваните в нея обекти. За изненада на мнозина, в защита на медиума се обявиха някои авторитетни физици, като например професорът по физика и астрономия Йохан Цьолнер 21 21 Йохан Карл Фридрих Цьолнер (1834–1882) — немски астрофизик и астроном, изучавал оптическата илюзия. ; те изтъкваха, че онова, което от триизмерна перспектива може би изглежда като измама, не би било такава в един свят, включващ и четвърто измерение. Съдебният процес държеше в напрежение цял Лондон и това, прибавено към изследванията на математика Чарлс Хинтън 22 22 Чарлс Хауърд Хинтън (1853–1907) — британски математик и автор на научнофантастични творби, проявявал особен интерес към четвъртото измерение и теософията. , открил хиперкуба — несъответстващ на времето куб, който съдържа всички мигове на съществуването си, само че случващи се едновременно, и е недостъпен за неадекватното триизмерно зрение на човека, — накара Уелс да осъзнае, че идеята за четвъртото измерение се носи във въздуха.

Никой нямаше понятие в какво се заключава това нещо, но идеята бе тъй загадъчна и интересна, че обществото жадуваше и даже изискваше то да съществува. За мнозинството познатият свят бе скучно и враждебно място, но това се дължеше просто на обстоятелството, че не можеше да бъде възприет в своята цялост. Сега за хората бе утешително да мислят, че точно както блудкавото печено става по-вкусно с гарнитура, така се подобрява и вселената, ако си представят, че тя не се свежда само до видимото, а има и скрита, тайнствена част, с която може да бъде разширена. Накъсо, четвъртото измерение внасяше малко вълшебство в прозаичната им вселена, говореше им за съществуването на един различен свят, където копнежите, отхвърляни от официалния всемир, биха били осъществими. Това бе една догадка, подкрепена от конкретни действия, като например създаването на Дружеството за психични изследвания, наскоро основано в самия Лондон. През същия период Уелс трябваше да понася почти всекидневно и отегчителните дебати за естеството на времето, в които се оплитаха неговите колеги от Научния факултет. Както се казва, едно нещо водеше до друго и тъй като всеки мислител превръщаше четвъртото измерение в своя лична игрална площадка, за Уелс не бе трудно да съчетае различните идеи и да развие своя теория за времето, разглеждано като едно допълнително пространствено измерение, през което е възможно да се движиш така, както и през останалите три.

Когато влезе в кабинета на Хенли, вече си представяше романа с удивителна яснота, което му позволи да предаде идеята с типичната за проповедник убедителност и жар. Историята на пътника във времето щеше да се състои от две части. Първата щеше да обяснява действието на машината пред група от гости — лекар, кмет, психолог и още някой представител на средната класа и нейната недоверчивост, която трябва да бъде преодоляна; те са избрани от героя, за да им представи изобретението си. За разлика от Жул Верн, който се нуждаеше от цели глави, за да разясни детайлно как функционират описваните от него устройства, сякаш той самият се съмняваше в тяхната правдоподобност, Уелс щеше да изложи лаконично обяснение, придружено с простички примери, чрез които читателите да възприемат тази може би твърде отвлечена идея. Както знаете, щеше да посочи изобретателят, трите пространствени измерения — дължина, широчина и височина — се определят в съответствие с три равнини, всяка от които се намира под прав ъгъл спрямо останалите. Ала в естествени условия придвижването на човека из неговия триизмерен свят не е напълно свободно. Той може да се движи без проблем на дължина и широчина, но не може да победи закона за земното притегляне, за да се премества свободно нагоре или надолу, освен ако не използва аеростат. По същия начин човек е пленник на времето, през което може да се движи само мислено — да пътува в миналото чрез спомените си, а в бъдещето — с помощта на въображението. Той обаче би се освободил от този затвор, ако разполага с машина, която — подобно на аеростата — би му позволила да победи невъзможното, сиреч да се проектира физически в бъдещето, като увеличи скоростта на времето, или да се върне в миналото, като я намали. И тъй, за да помогне на гостите си да схванат идеята за едно четвърто измерение, което да се родее с вече познатите, изобретателят щеше да даде пример с барометъра: живачният му стълб се покачва и спада в хода на дните, но линията, представяща движението му, не е очертана в никое признато пространствено измерение, а в измерението на времето.